Първите детективски истории: от Дюпен до Поаро

Няма съмнение коя е първата детективска история: „Убийство на улица Морг“ (1841) на Едгар Алън По. В нея се представя известният детектив Огюст Дюпен.

Но не е толкова лесно да се каже кой е първият детективски роман. Дълго се смятало, че това е „Лунният камък“ (1868) на Уилки Колинс, или може би тази чест се пада на по- ранния му роман „Жената в бяло“ (1859). Друг кандидат е „Мистерията в Нотинг Хил“ (1862-3), написан от неизвестният Чарлз Феликс, като кой се крие зад псевдонима е разкрито съвсем наскоро. Романът е съставен от писмата, които следовател изпраща до фирмата си в опит за разкриване на застрахователна измама.

Но дори и преди раждането на жанра редица викториански автори пишат криминалета и мистерии като Емил Габорио, Чарлс Дикенс, Мери Брадън и баронеса Орси. Дори още по- ранни романи като „Ема“ на Джейн Остин се считат за ‘прото-детективски“, въпреки че там няма убийство.

Когато жанрът набира популярност, дори зетят на сър Артър Конан Дойл- Е.У. Хорнунг измисля пародийни историйки за крадеца- джентълмен А. Г. Рафълс (1898). А да не забравяме, че Том Сойър също става детектив (1896).

Но върха на брилянтността и до днес си остава Шерлок Холмс (1887). Логичният му ум в противовес на музиката и опиатите, към които е пристрастен, създават герой едновременно далечен, но и разбираем. Не случайно имитаторите се роят.

Ето и жените, които изпреварват великия детектив или до такава степен разрушават очакванията, че образите им се открояват и запомнят:

Една от първите жени, които избира за тема разследването на престъпления, и то от гледната точка на детектив, е австралийската писателка Мери Форчън (ок.1833 – ок.1910). Естествено, тя пише под псевдоним- У.У. или още Уайф Уандър. Нейният „Албумът на детектива“ излиза в продължение на десетилетия (1868 до 1908) във всекидневника Australian Journal. И така става първата най- дълга сериализирана детективска история в света. В актива й има над 500 разказа. Най- често пише от гледната точка на детектив Марк Синклер, австралийски полицай. Други нейни истории са събрани под различна форма като например в „Следи от престъпление„. Мери е родена в ирландския град Белфаст. Придружава баща си в Канада, където се омъжва за Джоузеф Форчън (1851), от който има един син. Оставя съпруга си за да последва баща си в търсене на злато в Австралия. Там сключва втори брак. В късните си години, Мери губи зрението си и се пропива, а смъртта й остава незабелязана от пресата, тъй като не пише под своето име.

Случаят бе поставен в ръцете ми, и тъй като представяше толкова големи трудности, които да изглеждат за един обикновен наблюдател почти непреодолими, а превъзмогването им е вероятно да заслужи одобрение в правилния срок, аз с радост приех задачата.

Други писателки от деветнадесети век, които пишат за престъпления и мистерии са:

Англичанката Катрин Кроу (1803-1876), която след „Приключенията на Сюзан Хоупли“ (1841), „Неизвестното оръжие“ и няколко други сензационалистки романи, се обръща към свръхестественото.

Елън Ууд (1814 – 1887), известна още като г-жа Хенри Ууд по името на съпруга си, неуспял банкер, пише супер популярната за времето си сензационалистка пиеса East Lynne, превърната и в роман. Дори Лев Толстой чете нейни книги.

И разбира се, щом става дума за сензационализъм, няма как да не споменем жената, която ни оставя най- четените такива романи Мери Елизабет Брадън (1835 – 1915), авторката на “Тайната на лейди Одли”.

Отвъд океана, първият автор, който пише детективски истории е Анна Катарин Грийн (1846-1935). Романът й „Случаят Левънуърт“ (1878) е може би и първият истински бестселър в Съединените щати, десетилетия преди Холмс. Познанията за разследвания, законови и полицейски въпроси, черпи от баща си, който е адвокат. Получава колежанско образование, което е рядкост тогава; а има амбиции да стане поет. Съпругът й, който по- късно ще има успех като мебелен занаятчия, участва като актьор в постановката на романа. Последващи книги ще имат същия герой- младия влюбен адвокат Ебенизър Грайс, но Ана пише и за други протагонисти и сюжети.

Въпреки, че не съм имал приключения, аз се чувствам способен на тях.

Друга американка Хариет Елизабет Прескът Спофорд (1835– 1921) пише разточителни готически романси, поеми, но и детективски романи като „Крадецът в нощта“ (1872).

Наричана „американската Агата Кристи“, въпреки че пише първия си детективски роман 14 години преди нея, Мери Робъртс Райнхарт (1876 – 1958) има живот не по- малко скучен от писането си. През първата половина на живота си семейството й има сериозни и хронични финансови затруднения. Учи хомеопатия, а бащата на четирите й деца е лекар. През Първата световна война става кореспондент в Белгия. По- късно основава издателска къща. Преборва се с рак на гърдата. Готвачът й, филипинец, стреля по нея. Нейният герой, костюмираният престъпник Прилепът (1920) е сочен за едно от вдъхновенията зад Батман. Неговата книга е една от първите книжни аудиозаписи, а героят се явява и на голям екран. Най- известният й роман е „Кръглото стълбище“ (1908). Във „Вратата“ (1930) извършителят се оказва икономът, откъдето идва и клишето.

Тя имаше младежка теория за любовта, че е нещо жестоко, бурно и страстно. Тя си мислеше, че любовта изискваше, не знаейки, че любовта първо дава, и тогава иска.

Но кралица на детективския роман остава и до днес английската дейм Агата Кристи (1890 – 1976). Първоначално тя се пробва с певческа кариера, но идва войната. Докато работи като медицинска сестра във Франция, научава за видовете и действието на отровите. Първият й съпруг Арчибалд е пилот в Кралския флот; а вторият- Макс Малоун, с който остава близо петдесет години- археолог, когото придружава на разкопки в Близкия изток. Първата книга на Агата, която въвежда образа на белгийския детектив със засукан мустак Еркюл Поаро, „Тайнствената афера в Стайлс“ (1917, издаден 1920) няма такъв голям успех. Но тя не се отказва, и създава фурор в жанра с „Убийството на Роджър Акройд“ (1926), най- яркият пример за роман с „ненадежден разказвач„. Подобен е случаят и с „И тогава не остана никой“ (позната още като „Десет малки негърчета„, 1939)- може би най- известният й роман, ако не броим „Убийство в Ориент Експрес“ (1934). Тук разследването се води от Поаро, но Агата създава и други герои- като двойката детективи Томи и Тапънс, или неповторимата мис Марпъл. Пише дузини и половина пиеси, като „Клопката“ държи рекорда за най- дълго играна театрална постановка в света. Освен това към близо стотината романа, можем да добавим шест романса под псевдонима Мери Уестмакот.

Любопитна мисъл е, но само когато видиш хората да изглеждат смешно, осъзнаваш просто колко много ги обичаш.

Обичам живеенето. Понякога съм била диво, отчаяно, остро нещастна, опустошена от тъга; но въпреки всичко все още знам съвсем сигурно, че просто да си жив е велико нещо.

Алтернативи: Едгар Алън По („Убийство на улица Морг“), Уилки Колинс („Лунният камък“, „Дамата в бяло“), Гилбърт Кийт Честъртън („Невинността на отец Браун“), сър Артър Конан Дойл („Шерлок Холмс“)

Деветнадесети век | Машини за романи (част 2)

След като на писателството не се гледало чак толкова критично, амбициозни жени започват да се издържат с този занаят. Такива са:

Англичанката от викторианската ера Мери Елизабет Брадън (1835 – 1915) първоначално се опитва да припечели нещо като актриса. Запознава се с редактора Джон Максуел (1860), но негов предишен брак им отнема възможността да се венчаят, преди смъртта на първата му съпруга. Мери пише над 75 романа, като най- голям успех има скандалния й бестселър „Тайната на лейди Одли“ (1862). Жанрът му е така наречения „сензационалистки роман„, чийто сюжет се върти около криминални случки. Други по- известни романи са „Аврора Флойд“ (1863) и преразказа на мадам Бовари „Докторската съпруга„. Подобни са и романите на части, които Мери публикува в основаното от нея популярно списание Belgravia Magazine (1866), в което може да се прочетат още пътеписи, биографии, есета за мода, история и наука.

Една жена никога не изглежда по-красива, отколкото когато прави чай. [x]

Шотландката Маргарет Олифант (1828 – 1897) пише романи, пътеписи, история, литературна критика, като има в актива си повече от 120 творби. Най- известни са поредицата „Хрониките на Карлингфорд“ („Мис Марджорибанкс„, 1866) и „Хестър (1883), в които описва нов вид освободени героини. Повечето й произведения са публикувани в няколко списания. В Единбург се запознава с издателя на  Blackwood’s Magazine Уилям Блакууд, с който ще си сътрудничи цял живот. През 1852 се омъжва за болнавия си, но талантлив братовчед Франк Уилсън Олифант. В опит за подобряване на здравето му, двойката заминава за Италия, където той умира, оставяйки Маргарет без почти никакви средства за издръжката на трите им оцелели деца. Въпреки множество трудности и нещастия, тя работи усилено, за да поддържа успеха си като писател. През 1866 се установява в Уиндзор, близо да двамата си синове, учещи в Итън, където ще работи през остатъка от живота си. За жалост, Маргарет надживява всичките си деца, а здравето й бързо се влошава. В последните си години е ментор на ирландската романистка Емили Лоулес.

О, не обръщайте внимание на модата! Когато някой има собствен стил, винаги е двадесет пъти по- добре.

Амандин Орор Люсил Дюпен, по мъж баронеса Дюдеван, живее между два свята: този на аристокрацията, каквото е семейството на баща й офицер, и този на бохемата, от където е майка й- второстепенна актриса. Те си оспорват правото да възпитат малката Орор. Но очите й се отварят за упадъка на горната класа след като се омъжва. Така на двадесет и седем години, тя напуска замъка, където живее и се впуска във водовъртежа на Париж. Жорж Санд (1804 – 1876) се разкрива пред света. Самоуверена и замечтана, тя се появява на обществени места облечена в мъжки дрехи, с лула в ръка. Въплъщение на идеала на романтизма, Жорж не жертва действието за литературата, и обратно. Тя непрестанно търси справедливостта и любовта, като има връзки с Алфред дьо Мюсе („Изповедта на едно дете на века“), Шопен. Междувременно написва повече от сто романа, пиеси и съчинения, като веднага след завършването на едно произведение, започва друго. В творчеството й намират израз множество хуманитарни и политически идеи, но те както и персонажите й са изложени несистематично и идеализирано, поради което на тях впоследствие се гледа като на младежки романи. Такива са тропическият „Индиана“ (1832), „Леон Леони“, „Зима в Майорка“, в които се намира частица от преживяванията и борбите на писателката. По- късно се ориентира към социални и селски романи, но и при тях всичко някакси завършва щастливо. Сред тях са „Калфата на обиколка из Франция“, „Орас“ и „Малката Фадет„.

Мъжът,който говори умно за любовта, не е влюбен.
Не е нужно да знаеш всичко – достатъчно е да разбираш.

Още: Мери Корели („Страданията на Сатаната или Странните преживявания на някой си Джофри Темпест, милионер“)

Алтернативи: Уилки Колинс („Жената в бяло“, „Лунният камък“), Оноре дьо Балзак („Човешка комедия“), Гюстав Флобер („Мадам Бовари“, „Възпитание на чувствата“), Виктор Юго („Парижката Света Богородица“)

Следваща част: Бунтовничките на деветнадесети век