Магическият реализъм е литературен жанр и/или стил, при който случващите се събития сами по себе си не са странни, но техните връзки и обяснения (причини) са.
Например не е чудно гостите на празненство да се натровят, но причината да са сълзите на съкрушената готвачка вече не отговаря на опита ни за света.
Такива романи създават особена съновидейна атмосфера, където видимото крие един необятен и сложен духовен живот. Героите са взаимосвързани отвъд пространството, времето и прякото общуване.
Магическият реализъм се заражда в Латинска Америка, като с него най- често се свързват имената на (предшественика му) Хорхе Луис Борхес, както и на Габриел Гарсия Маркес и Изабел Алиенде.
Чилийката Исабел Алиенде (р. 1942) е може би най- важната латино-американска авторка днес. Преди това се занимава с журналистика. Става известна с публикуването на първия си роман „Къщата на духовете“ (1982). Първоначално спомените, описани в него, са били предназначени за писмо до умиращия й дядо. За силни жени пише и в останалата част от своеобразната трилогия, която се допълва от „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. Друга впечатляваща нейна героиня е разказвачката „Ева Луна“ (1987), която име нелека съдба, но чиито „Приказките на Ева Луна“ (1989) са също така магични. Изабел пише за маскирания борец за справедливостта „Зоро“ (2005). Има общо над 20 книги. Някои от тях са нехудожествени като „Афродита“ (1997), отчасти готварска книга, отчасти урок за живота. Издава още трогателен мемоар, посветен на починалата й дъщеря „Паула“ (1994). Описва и собствения си живот в „Сборът на дните“ (2007), а в „Моята измислена страна“ (2003) излага разсъжденията си при връщането си в родното Чили, което напуска поради политически причини. За младите читатели пише трилогията „Градът на зверове“ (2002), разказваща за момче, което придружава баба си на вълнуваща експедиция. Днес Изабел живее в градчето Сан Рафаел, Калифорния със съпруга си- адвоката Уилям Гордън. Новата й книга Ripper („Игра на Изкормвач“) излиза през януари 2014 г.
Писането е процес, пътешествие в паметта и душата.
Библиотеката е обитавана от духове, които излизат от страниците през нощта.
Мексиканката Лаура Ескивел (р. 1950) е една от най- известната представителка на магическия реализъм. Предпоследното от четири деца, така тя има материал, когато пише за детски програми по телевизията. Този й пост води до писането на сценарии, включително за най- известния й роман „Като гореща вода за шоколад“ (1989). Екранизацията му е режисирана от актьора и за кратко нейн съпруг Алфонсо Арау. За любов и храна става въпрос в повечето й книги като „Законът на любовта“ (1995), „Съкровени вкусотии“ (1998) и „Моряшка звездичка“ (1999). Освен това пише „Книгата на емоциите“ (2000), което представлява есета върху живота, любовта и храната. Връща се към художествената литература със „Със скоростта на желанието“ (2001) и „Малинче“ (2006), роман, разказващ за митичната ацтекска девойка, която служи за преводачката и любовница на конкистадора Ернан Кортес. През 2009 се кандидатира към социал- демократичната партия PRD за администрацията в една от мексиканските провинции.
Имам нужда от отговор в този момент, любовта не се мисли, чувства се или не се чувства.
Никой, който обича живота не може да пренебрегва литературата, и никой, който обича литература не може да пренебрегва живота.
Джоан Харис (р. 1964) е позната на читателите си главно с очарователния си роман „Шоколад“ (и продълженията „Бонбонени обувки“ и „Праскови за кюрето“), екранизиран с Жулиет Бинош, Джони Деп и Алфред Молина в главните роли. Но ако само сте гледали филма, представата ви за писането й най- вероятно е погрешна. Макар да има фантастичен елемент, главното са малките споделени човешки радости и несгоди. Романите й: „Петте четвъртини на портокала“ (2001), „Джентълмени и играчи“ (2005), наистина въздействат на сетивата, навярно защото писателката е повлияна от френското наследство на майка си, но атмосферата в тях е по- мрачна и сериозна. А разказите й („Истории оттук-оттам“, 2004; „Котка, шапка и въже“, 2012), независимо от краткостта си, са много въздействащи и дори плашещи, но не заради чудовища, а заради природни и социални сили, които не владеем. Последната серия на Джоан Харис, започваща с „Рунически знаци“ (2007), изцяло потапя читателя в свят, изпълнен с (северни) митове и пакостливи същества. Писана е за дъщеря й.
Не пишеш, защото някой поставя задание! Пишеш, защото имаш нужда да пишеш, или защото се надяваш, че някой ще слуша или защото писането ще поправи нещо разбито в теб или ще възвърне нещо към живот.
Още: Сандра Сиснерос („Карамело“), Лили Прайър („В кухнята на страстта“, „Страсти по госпожица Пондероза“), Кристина Лопес Барио („Къщата на невъзможните любови„), Анджела Картър („Адските машини за желания на доктор Хофман“), Одри Нифнегър („Пътешественикът във времето и неговата жена“), Тони Морисън („Възлюбена“), Джанет Уинтерсън („Страстта“), Читра Дивакаруни („Повелителката на подправките„)
Алтернативи: Габриел Гарсия Маркес („Сто години самота“), Марио Варгас Льоса („Леля Хулия и писачът“), Хулио Кортасар („Игра на дама“), Алехо Карпентиер („Гонитбата“), Жоржи Амаду („Габриела, карамфил и канела“); Салман Рушди („Земята под нейните нозе“), Михаил Булгаков („Майстора и Маргарита“), Харуки Мураками („Страна на чудесата за непукисти и краят на света“), Джонатан Страуд („Амулетът на Самарканд“), Марк Хелприн („Зимна приказка в Ню Йорк“) ; Жозе Сарамаго („Слепота“), Роберто Боланьо („2666“)
Писателките 