Книги променили света

„Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичър Стоу

Според очевидци, когато Линкълн се среща с Хариет Бичър Стоу през зимата на 1862 г., той й отправя следния поздрав: „А, значи Вие сте малката женичка, написала книгата, от която започна голямата война!“. Не съвсем ласкаво, но показващо значимостта на авторката изказване. По това време президентът бави обявяването на края на робството в интерес на разбирателството между двете страни. Когато „Чичо Томовата колиба“ се появява на бял свят някои мислят, че е твърде мека, други твърде радикална, а трети я обвиняват, че не е достоверна. Затова Хариет съставя книга с библиография, обяснителни бележки и източници по случая, но достойнството на романа се крие в това, че показва човешкото лице на робството. Разбира се, конфликтът назрява поради икономически сили и несъответствия между Севера и Юга, не само призива към аболиционизъм. По време на Гражданската война Хариет критикува търговците, които продължават да изкупуват памук. Отвъд океана, в Обединеното кралство, през 1853 г. тя е приета като знаменитост, а кралица Виктория урежда каретите им да се разминат, за да може да й кимне, тъй като иначе я съветват да не приема такава противоречива фигура. По време на трите си обиколки из Европа посещава още Италия.

В такива тежки минути сърцето не дава на сълзите да бликнат. От него капе само кръв, много кръв, но то мълчи…

„Черният жребец“ на Ана Сюъл

Като малка, Ана Сюел се подхлъзва на връщане от училище. Този инцидент води до окуцяването й. Затова когато ходи трябва да ползва патерици, но предпочита карети. Това несъмнено допринася за развиването на любовта й към конете. Майка й пише религиозни книжки за деца, а Ана редактира. Единственото собствено произведение тя диктува поради влошеното си здраве. Отнема й години: от 1871 до 1877. Романът „Черният красавец“ е публикуван няколко месеца преди смъртта на авторката му. Правата на животните през очите на кон по време когато на практика всяка дейност, която днес се извършва от машини или превозни средства се е падала на конете. Продадени са 30 милиона копия, а хората преосмислят отношението си към тези великолепни животни.

Наричаме ги глупави животни, и те са такива, защото не могат да ни кажат как се чувстват, но те не страдат по- малко, защото им липсват думи.

„Тиха пролет“ на Рейчъл Карсън

Биолог и учен, който публикува трилогия за океанския живот, Рейчъл Карсън има голяма роля за разбирането ни как човекът може да влияе на природата. Нейните разкрития водят до откриването на вредите, причинени от синтетичните пестициди , което води до забрана на ДДТ- инсектицид, който парализира нервната система на насекомите. Заедно с книгата й „Тиха пролет“ (1962) довеждат до създаването на агенцията за защита на околната среда на САЩ, а впоследствие и на глобалното движение за околната среда. При публикуването й, химическата промишленост се опитва по всякакъв начин да дискредитира авторката, включително издавайки пародия на произведението. Процесът за написването на „Смълчана пролет“ отнема четири години, като първоначално Рейчъл се опитва да привлече към каузата писателя Е.Б. Уайт („Елементите на стила“, „Стюарт Литъл“, „Паяжината на Шарлот“), журналисти и учени, но в крайна сметка романът става нейн самостоятелен проект.

Тези, които съзерцават красотата на земята, намират запаси от сила, които ще издържат докато трае живота. Има нещо безкрайно изцерително в повтарящите се рефрени на природата – увереността, че зората идва след нощта, а пролетта след зимата.

„Вторият пол“ на Симон дьо Бовоар и „Женската мистика“ на Бети Фридан

Блестящи и свободомислещи жени от отдавна се борят за правото на образование, частна собственост и контрол върху личността си. Сред имената им се открояват Мери Уолстънкрафт, Кейт Шопен и Вирджиния Улф. Но следните писателки успяват да хвърлят светлина върху по- незабележимите и неуловими аспекти на феминизма. Те правят ефемерното- солидно и неназованото- понятно.

Екзистенциалисткото и феминистко есе „Вторият пол“ (1949) на Симон дьо Бовоар излиза пет години след като на всички жени в България е дадено правото да гласуват. В западния свят по това време се счита, че първата вълна на феминизма, а именно отвоюването на формални права е малко или много приключила. В някои страни този процес още тече. Но тогава движението е имало нужда от нови цели. Двата тома разглеждат въпроса от множество перспективи: литературна, историческа, социологическа, медицинска. Симон отхвърля или смята за незадоволителни други подходи като биологията, психоанализата и историческия материализъм. Безпокои я най- вече статута на другост, която жената има спрямо мъжа. Проектът й се опитва да отговори на въпроса как се постига да си освободена и самостоятелната жена. Приемът във Франция е враждебен, в по- религиозните страни книгата е цензурирана, но в първите години преводите на немски, английски и японски имат най- голям успех, като с всяко година влиянието на трактата расте.

Така с негова помощ десетилетие по- късно Бети Фридан осъзнава, че приятелките й домакини, макари и материално осигурени са нещастни. За това допринася и анкета, която тя провежда на 15-годишнината на випуска си. Първоначално се опитва да публикува статия на тази тема, но никое списание не смее да рискува. Бети открива повсеместен, но неопределен „проблемът, който няма име“: разминаването между образа на щастливата домакиня/ нещастната кариеристка, който медиите налагат, за да увеличават печалбите си и действителността, както и целият пропилян потенциал. След издаването на „Женската мистика“ (1963), Бети получава множество писма от жени, припознали се в книгата. По този повод основава Националната организация на жените. Самата тя завършва с почести психология, като по време на следването си работи за политически ориентирано списание, но журналистиката остава на втори план в името на семейството.

Човек не се ражда жена, човек става жена. -Симон дьо Бовоар

В почти всяка професионална област, в бизнеса и в изкуствата и науките, жените все още са третирани като второкласни граждани. Би било голяма услуга да се каже на момичета, които възнамеряват да работят в обществото, да очакват тази едва доловима, неудобна дискриминация- кажете им да не стоят тихо, и да се надяват, че ще отмине, а да се борят срещу нея. Едно момиче не трябва да очаква специални привилегии заради пола си, но и не трябва да се „приспособи“ към предразсъдъците и дискриминацията. -Бети Фридан

Деветнадесети век | Възпитанието на малките дами и господа (част 5)

Хариет Бичър Стоу (1811–1896) не само познава всички важни личности на века, но и собственоръчно води до прекратяване на робството с издаването на романа „Чичо Томовата колиба“. Освен за бита на чернокожите, разказва и за въстанието им в книгата си „Дред – Разказ за голямото Блато на отчаянието“ (1856). Да, тя се опитва- и успява, да постигне за робите това, което Ана Сюъл– за конете с „Черният красавец“. Дори президентът Линкълн е впечатлен. Хариет е средното от 13 (!) деца в пасторско семейство. Получава „мъжко“ образование. На 21-годишна възраст се мести в Синсинати, където членува в клуб с министъра на финансите Салмън П. Чейс. Там среща и съпруга си Калвин Елис Стоу, овдовял професор в семинарията, с който се събира през 1836. След смъртта му паметта и здравето й рязко се влошават.

Половината от нещастията на света произлизат от недостига на мъжество да кажеш и да чуеш истината спокойно и в дух на любов. [x]

Швейцарската писателка  Йохана Спири също израства в голямо домакинство, съставено от братя, сестри, лели и братовчеди. Няколко лета, прекарани в старинен град в провинцията ще станат модел за обстановката в романите й. Премества се в Цюрих след женитбата си за адвоката Бернхард Спири, с който се познават от деца. Като малка пише стихове, но първите й издадени творби описват съдбата на сирачетата и бежанците във Френско-пруската война. Спечелените средства отиват за тяхна помощ. Но известна Йохана Шпири (1827 – 1901) става с поредицата за сирачето, израснало с дядо си в Алпите „Хайди“. Историята е написана за сина й, който умира от туберкулоза едновременно с бащата през 1884. Първата част е публикувана анонимно през 1881. Следват множество разкази за деца. Днес тя е национална икона.

Докторът стисна още веднъж ръчичката й и бързо продължи пътя си. Хайди остана на мястото си и замаха с ръка. Не си тръгна, докато отдалечаващата се фигура не се превърна в черна точица. Когато докторът се обърна за последен път и хвърли поглед назад към махащата Хайди и слънчевите Алпи, той каза тихо на себе си:
— Там горе е прекрасно, там оздравяват и тялото, и душата, и човек отново започва да се радва на живота.

Не далеч- в Холандия се развива и действието на „Сребърните кънки“ („Ханс Бринкър; или, Сребърните кънки: История за живота в Холандия“, 1865) на Мери Мейпс Додж (1831–1905). Вдъхновена от историческата книга, която авторката чете, романът разказва за две бедни деца: Ханс и Гретел Бринкър, които мечтаят да спечелят състезание по пързаляне, но с добротата си печелят приятели и осигуряват операция на болния си баща. Макар че това е най- популярното произведение на Мери, тя пише и поезия, а и работи в едно и също списание с известни писатели като Хариет Бичър Стоу. Списва още доста издания, но най- вече детското St. Nicholas Magazine, което излиза в доста голям тираж. Малката Мери израства с частни учители. През 1851 се омъжва за адвоката Уилям Додж, от който има двама сина. Той изчезва през 1858 за да избяга от кредитори и по- късно е намерен удавен. Близо половин век по- късно, тя почива в лятната си къщичка близо до Ню Йорк.

Какво ужасно нещо трябва да бъде, да имаш скучен баща.

Американската писателка Луиза Мей Олкът (1832 – 1888) има три сестри. Тяхното детство ще стане основа на романите й „Малки жени“ (1868) и продължението „Добри съпруги“. По- късно написва „Малки мъже“ (1871). Семейството й е бедно. Още преди да навърши двадесет години работи какви ли не работи. Но пък има предимството да общува с изтъкнати личности като Натаниъл Хоторн („Алената буква“) и журналистката Маргарет Фулър. В Бостън, баща й, неуспял обучител с нестандартни методи, става част от клуб на трансценденталистите заедно с Ралф Уолдо Емерсън и Хенри Дейвид Торо. След смъртта на една от сестрите си взема да отгледа племенницата си Лулу. Луиза Мей е адвокат за правото на жените да гласуват.

Много далеч, там,  в слънчевия блясък са моите най-големи стремежи. Може и да не успея да ги стигна, но мога да поглеждам нагоре и да виждам красотата им, да вярвам в тях и да опитам да открия къде могат да ме отведат. [x]

Алтернативи: Соломон Нортъп („12 години в робство“), Марк Твен („Том Сойър“, „Принцът и просякът“), Луис Карол („Алиса в страната на чудесата“), Ханс Кристиан Андерсен („Двете баронеси“), Джек Лондон („Белият зъб“)

Следваща част: Класиката на деветнадесети век