Книги променили света

„Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичър Стоу

Според очевидци, когато Линкълн се среща с Хариет Бичър Стоу през зимата на 1862 г., той й отправя следния поздрав: „А, значи Вие сте малката женичка, написала книгата, от която започна голямата война!“. Не съвсем ласкаво, но показващо значимостта на авторката изказване. По това време президентът бави обявяването на края на робството в интерес на разбирателството между двете страни. Когато „Чичо Томовата колиба“ се появява на бял свят някои мислят, че е твърде мека, други твърде радикална, а трети я обвиняват, че не е достоверна. Затова Хариет съставя книга с библиография, обяснителни бележки и източници по случая, но достойнството на романа се крие в това, че показва човешкото лице на робството. Разбира се, конфликтът назрява поради икономически сили и несъответствия между Севера и Юга, не само призива към аболиционизъм. По време на Гражданската война Хариет критикува търговците, които продължават да изкупуват памук. Отвъд океана, в Обединеното кралство, през 1853 г. тя е приета като знаменитост, а кралица Виктория урежда каретите им да се разминат, за да може да й кимне, тъй като иначе я съветват да не приема такава противоречива фигура. По време на трите си обиколки из Европа посещава още Италия.

В такива тежки минути сърцето не дава на сълзите да бликнат. От него капе само кръв, много кръв, но то мълчи…

„Черният жребец“ на Ана Сюъл

Като малка, Ана Сюел се подхлъзва на връщане от училище. Този инцидент води до окуцяването й. Затова когато ходи трябва да ползва патерици, но предпочита карети. Това несъмнено допринася за развиването на любовта й към конете. Майка й пише религиозни книжки за деца, а Ана редактира. Единственото собствено произведение тя диктува поради влошеното си здраве. Отнема й години: от 1871 до 1877. Романът „Черният красавец“ е публикуван няколко месеца преди смъртта на авторката му. Правата на животните през очите на кон по време когато на практика всяка дейност, която днес се извършва от машини или превозни средства се е падала на конете. Продадени са 30 милиона копия, а хората преосмислят отношението си към тези великолепни животни.

Наричаме ги глупави животни, и те са такива, защото не могат да ни кажат как се чувстват, но те не страдат по- малко, защото им липсват думи.

„Тиха пролет“ на Рейчъл Карсън

Биолог и учен, който публикува трилогия за океанския живот, Рейчъл Карсън има голяма роля за разбирането ни как човекът може да влияе на природата. Нейните разкрития водят до откриването на вредите, причинени от синтетичните пестициди , което води до забрана на ДДТ- инсектицид, който парализира нервната система на насекомите. Заедно с книгата й „Тиха пролет“ (1962) довеждат до създаването на агенцията за защита на околната среда на САЩ, а впоследствие и на глобалното движение за околната среда. При публикуването й, химическата промишленост се опитва по всякакъв начин да дискредитира авторката, включително издавайки пародия на произведението. Процесът за написването на „Смълчана пролет“ отнема четири години, като първоначално Рейчъл се опитва да привлече към каузата писателя Е.Б. Уайт („Елементите на стила“, „Стюарт Литъл“, „Паяжината на Шарлот“), журналисти и учени, но в крайна сметка романът става нейн самостоятелен проект.

Тези, които съзерцават красотата на земята, намират запаси от сила, които ще издържат докато трае живота. Има нещо безкрайно изцерително в повтарящите се рефрени на природата – увереността, че зората идва след нощта, а пролетта след зимата.

„Вторият пол“ на Симон дьо Бовоар и „Женската мистика“ на Бети Фридан

Блестящи и свободомислещи жени от отдавна се борят за правото на образование, частна собственост и контрол върху личността си. Сред имената им се открояват Мери Уолстънкрафт, Кейт Шопен и Вирджиния Улф. Но следните писателки успяват да хвърлят светлина върху по- незабележимите и неуловими аспекти на феминизма. Те правят ефемерното- солидно и неназованото- понятно.

Екзистенциалисткото и феминистко есе „Вторият пол“ (1949) на Симон дьо Бовоар излиза пет години след като на всички жени в България е дадено правото да гласуват. В западния свят по това време се счита, че първата вълна на феминизма, а именно отвоюването на формални права е малко или много приключила. В някои страни този процес още тече. Но тогава движението е имало нужда от нови цели. Двата тома разглеждат въпроса от множество перспективи: литературна, историческа, социологическа, медицинска. Симон отхвърля или смята за незадоволителни други подходи като биологията, психоанализата и историческия материализъм. Безпокои я най- вече статута на другост, която жената има спрямо мъжа. Проектът й се опитва да отговори на въпроса как се постига да си освободена и самостоятелната жена. Приемът във Франция е враждебен, в по- религиозните страни книгата е цензурирана, но в първите години преводите на немски, английски и японски имат най- голям успех, като с всяко година влиянието на трактата расте.

Така с негова помощ десетилетие по- късно Бети Фридан осъзнава, че приятелките й домакини, макари и материално осигурени са нещастни. За това допринася и анкета, която тя провежда на 15-годишнината на випуска си. Първоначално се опитва да публикува статия на тази тема, но никое списание не смее да рискува. Бети открива повсеместен, но неопределен „проблемът, който няма име“: разминаването между образа на щастливата домакиня/ нещастната кариеристка, който медиите налагат, за да увеличават печалбите си и действителността, както и целият пропилян потенциал. След издаването на „Женската мистика“ (1963), Бети получава множество писма от жени, припознали се в книгата. По този повод основава Националната организация на жените. Самата тя завършва с почести психология, като по време на следването си работи за политически ориентирано списание, но журналистиката остава на втори план в името на семейството.

Човек не се ражда жена, човек става жена. -Симон дьо Бовоар

В почти всяка професионална област, в бизнеса и в изкуствата и науките, жените все още са третирани като второкласни граждани. Би било голяма услуга да се каже на момичета, които възнамеряват да работят в обществото, да очакват тази едва доловима, неудобна дискриминация- кажете им да не стоят тихо, и да се надяват, че ще отмине, а да се борят срещу нея. Едно момиче не трябва да очаква специални привилегии заради пола си, но и не трябва да се „приспособи“ към предразсъдъците и дискриминацията. -Бети Фридан

Advertisements

„Целуни ме, и ще видиш колко важна съм“

Никой по- добре от начетените жени не е в състояние да разбере или да подобри специалното отношение, с което се отнасят към нежния пол- едновременно като към деца и царици, дори собственост (виж „Укротяване на опърничавата“ на Шекспир). Никое отношение не отчита способността на жените да имат зрели и валидни мисли; и разбира се не е възможно да изключим чувствата от уравнението, като необходимо и дори задължително чисто човешко качество.

За положението на жените през вековете пишат Мери Уолстънкрафт, Кейт Шопен и Бети Фридан, а Вирджиния Улф се опитва да намери мястото им в литературата. Тези и други размисли звучат изненадващо модерно, както всяка полу-изповедна форма като есетата на Монтен (да отбележим, че той измисля жанра) или наблюденията на Марсел Пруст.

Двадесети век също има неотразими жени, които не само приковават вниманието на целия свят, но надхвърлят стократно с темите и идеите си „феминисткия“ етикет и казват фундаментални истини за човешкото положение. Някои от тези несравними писателки са:

Французойката Симон дьо Бовоар (1908 – 1986) е една от най- влиятелните философки на двадесети век. Родена в католическо семейство, на седемнадесет тя започва да учи литература и математика. През 1926-та се увлича по социализма и посещава курсове по философия в Сорбоната. Три години по- късно се запознава със състудента си, бъдещият теоретик на екзистенциализма Жан-Пол Сартър („Погнусата“), общуването с когото ще обогати взаимно творчеството им. Заедно с него и други леви интелектуалци като Морис Мерло-Понти и Борис Виан списва екзистенциалисткия вестник „Модерни времена“. Междувременно преподава философия. Първият й издаден роман е „Гостенката“ (1943). След Втората световна война, Симон пътува из различни страни, занимавайки се с хуманитарни и политически въпроси: от антиколониализъм до маоизъм. В САЩ се запознава с писателя Нелсън Олгрен, с който има страстна връзка, като в последвалите години не престават да си изпращат стотици писма. Пише романите „Всички са смъртни“ (1946) за италиански принц, който изпива елексир на безсмъртието; „Мандарините“ (1954) за следвоенното общество; „Лъскави картинки“ (1966) за красива млада жена, която като че ли има всичко, включително и престижна работа в рекламна агенция; и „Сломената жена“ (1968) за привидно щастливо омъжена жена, и т.н. С еднаква значимост са есетата й и най- вече трактата „Вторият пол“ (1949), който разглежда съдбата на жените от различни гледни точки. Други философски изследвания са „За един морал на нееднозначността. Пир и Киней“, и „Екзистенциализма и мъдростта на нациите“. Широко четена е също автобиографичната „Спомени на едно разумно младо момиче“ (1958), чието заглавие първоначално е донякъде взаимствано от драматурга Тристан Бернар, а ще вдъхнови последователката й Бианка Ламблен и по- късно Фредерик Бегбеде за собствени книги.

Тъкмо защото има истинска опасност, истински неуспехи, истинско земно проклятие, думите победни, мъдри или радостни, имат смисъл.

Човек не се ражда жена, човек става жена. [x]

Човек може да стане свободен само чрез свободата на другите.

Твърде съм интелигентна, твърде взискателна и твърде находчива че някой да може да поеме отговорност за мен изцяло.Никой не ме познава или обича напълно. Имам само себе си.

Американската поетеса Силвия Плат (1932 – 1963) цял живот се бори с депресията, като едва тридесетгодишна прави успешен опит да се самоубие с газ. Била е женена за английския поет Тед Хюз, от когото има две деца, но се разделят. Отчасти за тях пише няколко детски книги, като „Книга за леглото„. Има също интерес към илюстрациите, които имат функция да прекъсват монотонността на печатните редове. Но най- значимото и запомнящо се нейно произведение е романът „Под похлупака“ (The Bell Jar, 1963), който отвежда читателя на бавно и въздействащо потъване в лудостта. Пример за американска класика, романът отразява дълбока, поетична чувствителност. И не е чудно защо. Силвия Плат е завършена поетеса. Един от най- известните й сборници е „Ариел“, който улавя усещания и фрагменти от живота.  Тя започва да пише и втори роман Double Exposure, или Double Take, който обаче бива загубен някъде през ’70-те.

Никога не мога да прочета всички книги, които искам; никога не мога да бъда всички хора, които искам и да живея всички животи, които искам. Никога не мога да се науча на всички умения, които искам. А защо искам? Искам да живея и чувствам всички отсенки, тонове и вариации на умствени и физически преживявания възможни в живота. А съм ужасно ограничена.

Целуни ме, и ще видиш колко важна съм.

Още от малка Маргарет Атууд (р. 1939) придружава баща си, ентомолог, из цяла Канада, в изучаване на листни насекоми. Има неуспешна връзка, но с вторият й съпруг живее до днес в Торонто- писателят Греъм Гибсън. Маргарет пише поезия (последна е стихосбирката „Вратата“, 2007), но е известна най- вече с написаните повече от двадесет романа. Един от първите й успехи е „Ядливата жена“ (1970) за млада годеница, която постепенно изгубва апетит. В „Наричаха я Грейс“ (1996) репортер разследва престъпление, извършено от прислужници. Първият й опит във фантастиката става задължителна класика: „Разказът на прислужницата“ (1986) разказва за жена, чието единствено предназначение е родилка в едно негостоприемно антиутопично общество. Също в този жанр пише трилогията „МаддАддам“ (2003- 2013): Oryx and Crake, The Year of the Flood и MaddAddam, която се занимава с въпроси от биологията и генетиката. В началото на новия век става носител на наградата „Букър“ с романа „Слепият убиец“ (2000). Интересът й, още от дете (а и Нортпъп Фрай й преподава в колежа), към митове и приказки се проявява както в поезията й (повече от дузина сборника), така и в „Одисеята на Пенелопа“ (2005). Издаването на нехудожествената й книга „Разплащане: дълг и сенчестата страна на богатството“ (2008) съвпада със световната икономическа криза. В „Годината на потопа“ (2009) също говори за актуален проблем: околната среда. Понастоящем преподава литература в Университета на Торонто.

Войната е това, което се случва, когато езикът се провали.

Избрах да пиша за дълга. … Дългът не е просто пари. Той означава да притежаваш и да бъдеш притежаван. Парите са само едно от нещата, което можеш да размениш. Можеш да размениш добри дела, можеш да размениш отплата, можеш да размениш убийство.

Отговорите, които получавате от литературата, зависят от въпросите, които поставяте.

Ако сте се оказали в нелепа ситуация, от която не можете да излезете с чест, престорете се, че именно това сте искали.

Да вземем например картините в музеите, където жените са изобразени в доста интимни моменти. Спящата нимфа. Сузана и старците. Жена се къпе, единият й крак е в тенекиен леген – Реноар или Дега? … Диана и нейните девици, които все още не забелязват надзъртащия ловец. И нито една картина: „Мъж, търкащ чорапите си в раковина“.

Единственият шанс да кажеш истината е да предположиш, че никой няма да прочете написаното. Никой друг и дори ти самата по-късно. Иначе ще започнеш да се оправдаваш.

Законите съществуват, за да се нарушават… Те са измислени не за мен и не от мен, а от властите – за тяхна собствена полза.

Какво предпочита мъжът? Бъркани яйца с бекон или чисто обожание? Различно – зависи доколко е гладен.

Когато си млад, ти се струва, че всичко минава. Носиш се стремително насам-натам, притискаш времето, харчиш безразсъдно. Като състезателен автомобил. Струва ти се, че можеш да се избавиш от вещите и от хората, оставяйки ги далече назад. Все още не знаеш, че те имат навика да се връщат.

Училищният свещеник прочете молитвата, информирайки Господа, колко сложни и необичайни решения трябва да взема съвременната младеж. Господ, явно беше чувал това неведнъж и беше обзет от скука не по-малко от него.

Може би човека са го изобретили вирусите, за да има къде да живеят. [x]

Това са някои от авторките, които са описали или променили положението на жената през по- голяма част от миналия век. С по- невидими и съвременни задачи се занимават политическият консултант Наоми Улф в „Митът за красотата“ (1991), както и остроумната журналистка с непокорен дух Кейтлин Моран („Как да бъдеш жена”, 2011), до които ще стигнем евентуално.

Дотогава, ако ви интересува по- подробно описание на съдбата на любимите и забравени дами от историята, книгата на Андре Мишел „Феминизмът: Положението на жените през вековете“ е кратка и точна.