„Целуни ме, и ще видиш колко важна съм“

Никой по- добре от начетените жени не е в състояние да разбере или да подобри специалното отношение, с което се отнасят към нежния пол- едновременно като към деца и царици, дори собственост (виж „Укротяване на опърничавата“ на Шекспир). Никое отношение не отчита способността на жените да имат зрели и валидни мисли; и разбира се не е възможно да изключим чувствата от уравнението, като необходимо и дори задължително чисто човешко качество.

За положението на жените през вековете пишат Мери Уолстънкрафт, Кейт Шопен и Бети Фридан, а Вирджиния Улф се опитва да намери мястото им в литературата. Тези и други размисли звучат изненадващо модерно, както всяка полу-изповедна форма като есетата на Монтен (да отбележим, че той измисля жанра) или наблюденията на Марсел Пруст.

Двадесети век също има неотразими жени, които не само приковават вниманието на целия свят, но надхвърлят стократно с темите и идеите си „феминисткия“ етикет и казват фундаментални истини за човешкото положение. Някои от тези несравними писателки са:

Французойката Симон дьо Бовоар (1908 – 1986) е една от най- влиятелните философки на двадесети век. Родена в католическо семейство, на седемнадесет тя започва да учи литература и математика. През 1926-та се увлича по социализма и посещава курсове по философия в Сорбоната. Три години по- късно се запознава със състудента си, бъдещият теоретик на екзистенциализма Жан-Пол Сартър („Погнусата“), общуването с когото ще обогати взаимно творчеството им. Заедно с него и други леви интелектуалци като Морис Мерло-Понти и Борис Виан списва екзистенциалисткия вестник „Модерни времена“. Междувременно преподава философия. Първият й издаден роман е „Гостенката“ (1943). След Втората световна война, Симон пътува из различни страни, занимавайки се с хуманитарни и политически въпроси: от антиколониализъм до маоизъм. В САЩ се запознава с писателя Нелсън Олгрен, с който има страстна връзка, като в последвалите години не престават да си изпращат стотици писма. Пише романите „Всички са смъртни“ (1946) за италиански принц, който изпива елексир на безсмъртието; „Мандарините“ (1954) за следвоенното общество; „Лъскави картинки“ (1966) за красива млада жена, която като че ли има всичко, включително и престижна работа в рекламна агенция; и „Сломената жена“ (1968) за привидно щастливо омъжена жена, и т.н. С еднаква значимост са есетата й и най- вече трактата „Вторият пол“ (1949), който разглежда съдбата на жените от различни гледни точки. Други философски изследвания са „За един морал на нееднозначността. Пир и Киней“, и „Екзистенциализма и мъдростта на нациите“. Широко четена е също автобиографичната „Спомени на едно разумно младо момиче“ (1958), чието заглавие първоначално е донякъде взаимствано от драматурга Тристан Бернар, а ще вдъхнови последователката й Бианка Ламблен и по- късно Фредерик Бегбеде за собствени книги.

Тъкмо защото има истинска опасност, истински неуспехи, истинско земно проклятие, думите победни, мъдри или радостни, имат смисъл.

Човек не се ражда жена, човек става жена. [x]

Човек може да стане свободен само чрез свободата на другите.

Твърде съм интелигентна, твърде взискателна и твърде находчива че някой да може да поеме отговорност за мен изцяло.Никой не ме познава или обича напълно. Имам само себе си.

Американската поетеса Силвия Плат (1932 – 1963) цял живот се бори с депресията, като едва тридесетгодишна прави успешен опит да се самоубие с газ. Била е женена за английския поет Тед Хюз, от когото има две деца, но се разделят. Отчасти за тях пише няколко детски книги, като „Книга за леглото„. Има също интерес към илюстрациите, които имат функция да прекъсват монотонността на печатните редове. Но най- значимото и запомнящо се нейно произведение е романът „Под похлупака“ (The Bell Jar, 1963), който отвежда читателя на бавно и въздействащо потъване в лудостта. Пример за американска класика, романът отразява дълбока, поетична чувствителност. И не е чудно защо. Силвия Плат е завършена поетеса. Един от най- известните й сборници е „Ариел“, който улавя усещания и фрагменти от живота.  Тя започва да пише и втори роман Double Exposure, или Double Take, който обаче бива загубен някъде през ’70-те.

Никога не мога да прочета всички книги, които искам; никога не мога да бъда всички хора, които искам и да живея всички животи, които искам. Никога не мога да се науча на всички умения, които искам. А защо искам? Искам да живея и чувствам всички отсенки, тонове и вариации на умствени и физически преживявания възможни в живота. А съм ужасно ограничена.

Целуни ме, и ще видиш колко важна съм.

Още от малка Маргарет Атууд (р. 1939) придружава баща си, ентомолог, из цяла Канада, в изучаване на листни насекоми. Има неуспешна връзка, но с вторият й съпруг живее до днес в Торонто- писателят Греъм Гибсън. Маргарет пише поезия (последна е стихосбирката „Вратата“, 2007), но е известна най- вече с написаните повече от двадесет романа. Един от първите й успехи е „Ядливата жена“ (1970) за млада годеница, която постепенно изгубва апетит. В „Наричаха я Грейс“ (1996) репортер разследва престъпление, извършено от прислужници. Първият й опит във фантастиката става задължителна класика: „Разказът на прислужницата“ (1986) разказва за жена, чието единствено предназначение е родилка в едно негостоприемно антиутопично общество. Също в този жанр пише трилогията „МаддАддам“ (2003- 2013): Oryx and Crake, The Year of the Flood и MaddAddam, която се занимава с въпроси от биологията и генетиката. В началото на новия век става носител на наградата „Букър“ с романа „Слепият убиец“ (2000). Интересът й, още от дете (а и Нортпъп Фрай й преподава в колежа), към митове и приказки се проявява както в поезията й (повече от дузина сборника), така и в „Одисеята на Пенелопа“ (2005). Издаването на нехудожествената й книга „Разплащане: дълг и сенчестата страна на богатството“ (2008) съвпада със световната икономическа криза. В „Годината на потопа“ (2009) също говори за актуален проблем: околната среда. Понастоящем преподава литература в Университета на Торонто.

Войната е това, което се случва, когато езикът се провали.

Избрах да пиша за дълга. … Дългът не е просто пари. Той означава да притежаваш и да бъдеш притежаван. Парите са само едно от нещата, което можеш да размениш. Можеш да размениш добри дела, можеш да размениш отплата, можеш да размениш убийство.

Отговорите, които получавате от литературата, зависят от въпросите, които поставяте.

Ако сте се оказали в нелепа ситуация, от която не можете да излезете с чест, престорете се, че именно това сте искали.

Да вземем например картините в музеите, където жените са изобразени в доста интимни моменти. Спящата нимфа. Сузана и старците. Жена се къпе, единият й крак е в тенекиен леген – Реноар или Дега? … Диана и нейните девици, които все още не забелязват надзъртащия ловец. И нито една картина: „Мъж, търкащ чорапите си в раковина“.

Единственият шанс да кажеш истината е да предположиш, че никой няма да прочете написаното. Никой друг и дори ти самата по-късно. Иначе ще започнеш да се оправдаваш.

Законите съществуват, за да се нарушават… Те са измислени не за мен и не от мен, а от властите – за тяхна собствена полза.

Какво предпочита мъжът? Бъркани яйца с бекон или чисто обожание? Различно – зависи доколко е гладен.

Когато си млад, ти се струва, че всичко минава. Носиш се стремително насам-натам, притискаш времето, харчиш безразсъдно. Като състезателен автомобил. Струва ти се, че можеш да се избавиш от вещите и от хората, оставяйки ги далече назад. Все още не знаеш, че те имат навика да се връщат.

Училищният свещеник прочете молитвата, информирайки Господа, колко сложни и необичайни решения трябва да взема съвременната младеж. Господ, явно беше чувал това неведнъж и беше обзет от скука не по-малко от него.

Може би човека са го изобретили вирусите, за да има къде да живеят. [x]

Това са някои от авторките, които са описали или променили положението на жената през по- голяма част от миналия век. С по- невидими и съвременни задачи се занимават политическият консултант Наоми Улф в „Митът за красотата“ (1991), както и остроумната журналистка с непокорен дух Кейтлин Моран („Как да бъдеш жена”, 2011), до които ще стигнем евентуално.

Дотогава, ако ви интересува по- подробно описание на съдбата на любимите и забравени дами от историята, книгата на Андре Мишел „Феминизмът: Положението на жените през вековете“ е кратка и точна.

Светът е поема | Средата на века

Елизабет Бишъп (1911 – 1979) е един от най- важните и изтъкнати американски поети на двадесети век. Родена e в Масачузетс, и мисли да учи в медицинска академия. Разубеждава я поетесата Мариан Мур. Взаимно си влияе с друг голям американски поет- Робърт Лоуел, с който поддържат кореспонденция до смъртта му. Благодарение на наследство от баща си, през целия си живот не се тревожи за прехрана и пътува много както в страната, така и в чужбина (Франция, Бразилия). Тези пътешествия са едно от главните й вдъхновения, а и не е привърженик на изповедния стил. Първата й книга е North and South (1946). Публикува рядко. Други сборници включват A Cold Spring (1955), Questions of Travel (1965), и Geography III (1977). На български избрани стихове са публикувани със заглавието „Крузо в Англия“.

Ако след като прочета поема, светът изглежда като тази поема за 24 часа или нещо такова съм сигурна, че е добра— и същото се отнася за картини.

Представете си как бурята се скита тревожно по небето
като куче, което си търси подслон,
чуйте я как ръмжи.

Представете си как изглежат мангровите острови,
безмълвни под светкавиците, някъде там,
скупчени на черни, неприветливи групички… [x]

Габриела Мистрал е първата латиноамериканска носителка на Нобелова награда за литература от 1945 г., Родена в Чили като Лусия Годой Алкаяга, поетесата отдава по- голяма част на живота си на учителската професия, като пише и широко използвани учебници. Стихосбирките й включват „Сонети и смърт“ (1914 г.), „Отчаяние“ (1922 г.), „Тала“ (1938 г.) и„Давилня“ (1954 г.). Срещата й с младежа Пабло Неруда, впоследствие един от най- добрите поети на века, му оказва силно въздействие. В десетилетието преди Втората световна война пребивава главно в Западна Европа като част от Организацията за интелектуално сътрудничество към Обединените нации. След като добива популярност става и дипломат, като пътуванията й често включват и американски страни като САЩ и Бразилия. Последното и много амбициозно произведение, по което работи е „Поема за Чили“.

В земите детски искам да се върна,
при белите води ме отведете.
Сред пасбищата ширни да старея,
легенди на реката да разказвам. [x]

Мая Анджелоу (1928- 2014) е забележителна афро- американска поетеса и активистка за граждански права. Младата Мая печели стипендия да учи танц и театър в Labor School в Сан Франциско. Напуска временно академията за да стане първата жена афро- американка ватман на кабелен трамвай, една от забележителностите на града. След дипломирането, ражда сина си Гай, а за да го издържа работи като сервитьорка и готвач. Но любовта й към сценичните изкуства не угасва. След 1954 г., обикаля Европа с операта „Порги и Бес“. После танцува в трупата на легендарната Марта Греъм. А през ’57-ма записва музикалния албум Calypso Lady. В следващите години се мести в Ню Йорк (1958), където играе извън Бродуей. В Египет е редактор на седмичника The Arab Observer, а в Гана освен че пише статии, преподава във факултета по музика и театър. В чужбина научава много езици като френски, испански, италиански, арабски, дори някои местни. Там среща и Малкъм Екс, с който се завръща в Амрика (1964). След убийството му, става координатор в организацията на Мартин Лутър Кинг, който е застрелян на рожденния й ден в 1968. С помощта на писателя Джеймс Болдуин, започва да пише автобиографията си I Know Why the Caged Bird Sings (1970). Но като че ли една- единствена жена живее няколко живота, защото Мая има толкова много спомени и преживявания, че досега е издала няколко автобиографии: Gather Together in My Name (1974), Singin’ and Swingin’ and Gettin’ Merry Like Christmas (1976), The Heart of a Woman (1981), All God’s Children Need Traveling Shoes (1986), Mom & Me & Mom (2013). За първия си сценарии на Georgia, Georgia (1972) получава номинация за Пулцър. Изявява се като актриса в поддържащи роли, а през 1996 г. режисира първия си  филм Down in the Delta. Президентът Клинтън я моли да напише и прочете стихотворение по случай стъпването му в длъжност, което се гледа от милиони души. Тя е активна и до днес независимо дали се появява в ток шоуто на Опра или пише поема за Майкъл Джаксън. Наскоро открива и център за женско здраве. Интересът й към благополучието на жените се вижда и в книгата „Писмо до дъщеря ми“ (2008). Нейните поетични сборници включват I Shall Not Be Moved (1990), Phenomenal Woman (1995), Celebrations: Rituals of Peace and Prayer (2006).

Научих, че хората ще забравят какво сте казали, хората ще забравят какво сте направили, но хората никога няма да забравят начина, по който ги карате да се чувстват.

Ако не ви харесва нещо, променете го. Ако не може да го промените, променете нагласата си. Не се оплаквайте. [x]

Една жена би трябвало да има
на разположение достатъчно пари,
с които да може да наеме жилище за себе си,
дори и никога да не й се налага да живее сама.

Една жена би трябвало да има
поне една перфектна дреха,
която да облече, ако шефът й
или мъжът на мечтите й поиска да я види след час.

Една жена би трябвало да има
младост, която да помни с удоволствие. [x]

Още: Силвия Плат, Нели ЗаксДороти ПаркърАнемари БострьомБланка ВарелаОдри Лорд, Ана Мария Матуте

Алтернативи: Робърт Лоуел, Пабло Неруда, Федерико Гарсия Лорка, Уистън Хю Одън, Чеслав Милош, Франк О’Хара