„Целуни ме, и ще видиш колко важна съм“

Никой по- добре от начетените жени не е в състояние да разбере или да подобри специалното отношение, с което се отнасят към нежния пол- едновременно като към деца и царици, дори собственост (виж „Укротяване на опърничавата“ на Шекспир). Никое отношение не отчита способността на жените да имат зрели и валидни мисли; и разбира се не е възможно да изключим чувствата от уравнението, като необходимо и дори задължително чисто човешко качество.

За положението на жените през вековете пишат Мери Уолстънкрафт, Кейт Шопен и Бети Фридан, а Вирджиния Улф се опитва да намери мястото им в литературата. Тези и други размисли звучат изненадващо модерно, както всяка полу-изповедна форма като есетата на Монтен (да отбележим, че той измисля жанра) или наблюденията на Марсел Пруст.

Двадесети век също има неотразими жени, които не само приковават вниманието на целия свят, но надхвърлят стократно с темите и идеите си „феминисткия“ етикет и казват фундаментални истини за човешкото положение. Някои от тези несравними писателки са:

Французойката Симон дьо Бовоар (1908 – 1986) е една от най- влиятелните философки на двадесети век. Родена в католическо семейство, на седемнадесет тя започва да учи литература и математика. През 1926-та се увлича по социализма и посещава курсове по философия в Сорбоната. Три години по- късно се запознава със състудента си, бъдещият теоретик на екзистенциализма Жан-Пол Сартър („Погнусата“), общуването с когото ще обогати взаимно творчеството им. Заедно с него и други леви интелектуалци като Морис Мерло-Понти и Борис Виан списва екзистенциалисткия вестник „Модерни времена“. Междувременно преподава философия. Първият й издаден роман е „Гостенката“ (1943). След Втората световна война, Симон пътува из различни страни, занимавайки се с хуманитарни и политически въпроси: от антиколониализъм до маоизъм. В САЩ се запознава с писателя Нелсън Олгрен, с който има страстна връзка, като в последвалите години не престават да си изпращат стотици писма. Пише романите „Всички са смъртни“ (1946) за италиански принц, който изпива елексир на безсмъртието; „Мандарините“ (1954) за следвоенното общество; „Лъскави картинки“ (1966) за красива млада жена, която като че ли има всичко, включително и престижна работа в рекламна агенция; и „Сломената жена“ (1968) за привидно щастливо омъжена жена, и т.н. С еднаква значимост са есетата й и най- вече трактата „Вторият пол“ (1949), който разглежда съдбата на жените от различни гледни точки. Други философски изследвания са „За един морал на нееднозначността. Пир и Киней“, и „Екзистенциализма и мъдростта на нациите“. Широко четена е също автобиографичната „Спомени на едно разумно младо момиче“ (1958), чието заглавие първоначално е донякъде взаимствано от драматурга Тристан Бернар, а ще вдъхнови последователката й Бианка Ламблен и по- късно Фредерик Бегбеде за собствени книги.

Тъкмо защото има истинска опасност, истински неуспехи, истинско земно проклятие, думите победни, мъдри или радостни, имат смисъл.

Човек не се ражда жена, човек става жена. [x]

Човек може да стане свободен само чрез свободата на другите.

Твърде съм интелигентна, твърде взискателна и твърде находчива че някой да може да поеме отговорност за мен изцяло.Никой не ме познава или обича напълно. Имам само себе си.

Американската поетеса Силвия Плат (1932 – 1963) цял живот се бори с депресията, като едва тридесетгодишна прави успешен опит да се самоубие с газ. Била е женена за английския поет Тед Хюз, от когото има две деца, но се разделят. Отчасти за тях пише няколко детски книги, като „Книга за леглото„. Има също интерес към илюстрациите, които имат функция да прекъсват монотонността на печатните редове. Но най- значимото и запомнящо се нейно произведение е романът „Под похлупака“ (The Bell Jar, 1963), който отвежда читателя на бавно и въздействащо потъване в лудостта. Пример за американска класика, романът отразява дълбока, поетична чувствителност. И не е чудно защо. Силвия Плат е завършена поетеса. Един от най- известните й сборници е „Ариел“, който улавя усещания и фрагменти от живота.  Тя започва да пише и втори роман Double Exposure, или Double Take, който обаче бива загубен някъде през ’70-те.

Никога не мога да прочета всички книги, които искам; никога не мога да бъда всички хора, които искам и да живея всички животи, които искам. Никога не мога да се науча на всички умения, които искам. А защо искам? Искам да живея и чувствам всички отсенки, тонове и вариации на умствени и физически преживявания възможни в живота. А съм ужасно ограничена.

Целуни ме, и ще видиш колко важна съм.

Още от малка Маргарет Атууд (р. 1939) придружава баща си, ентомолог, из цяла Канада, в изучаване на листни насекоми. Има неуспешна връзка, но с вторият й съпруг живее до днес в Торонто- писателят Греъм Гибсън. Маргарет пише поезия (последна е стихосбирката „Вратата“, 2007), но е известна най- вече с написаните повече от двадесет романа. Един от първите й успехи е „Ядливата жена“ (1970) за млада годеница, която постепенно изгубва апетит. В „Наричаха я Грейс“ (1996) репортер разследва престъпление, извършено от прислужници. Първият й опит във фантастиката става задължителна класика: „Разказът на прислужницата“ (1986) разказва за жена, чието единствено предназначение е родилка в едно негостоприемно антиутопично общество. Също в този жанр пише трилогията „МаддАддам“ (2003- 2013): Oryx and Crake, The Year of the Flood и MaddAddam, която се занимава с въпроси от биологията и генетиката. В началото на новия век става носител на наградата „Букър“ с романа „Слепият убиец“ (2000). Интересът й, още от дете (а и Нортпъп Фрай й преподава в колежа), към митове и приказки се проявява както в поезията й (повече от дузина сборника), така и в „Одисеята на Пенелопа“ (2005). Издаването на нехудожествената й книга „Разплащане: дълг и сенчестата страна на богатството“ (2008) съвпада със световната икономическа криза. В „Годината на потопа“ (2009) също говори за актуален проблем: околната среда. Понастоящем преподава литература в Университета на Торонто.

Войната е това, което се случва, когато езикът се провали.

Избрах да пиша за дълга. … Дългът не е просто пари. Той означава да притежаваш и да бъдеш притежаван. Парите са само едно от нещата, което можеш да размениш. Можеш да размениш добри дела, можеш да размениш отплата, можеш да размениш убийство.

Отговорите, които получавате от литературата, зависят от въпросите, които поставяте.

Ако сте се оказали в нелепа ситуация, от която не можете да излезете с чест, престорете се, че именно това сте искали.

Да вземем например картините в музеите, където жените са изобразени в доста интимни моменти. Спящата нимфа. Сузана и старците. Жена се къпе, единият й крак е в тенекиен леген – Реноар или Дега? … Диана и нейните девици, които все още не забелязват надзъртащия ловец. И нито една картина: „Мъж, търкащ чорапите си в раковина“.

Единственият шанс да кажеш истината е да предположиш, че никой няма да прочете написаното. Никой друг и дори ти самата по-късно. Иначе ще започнеш да се оправдаваш.

Законите съществуват, за да се нарушават… Те са измислени не за мен и не от мен, а от властите – за тяхна собствена полза.

Какво предпочита мъжът? Бъркани яйца с бекон или чисто обожание? Различно – зависи доколко е гладен.

Когато си млад, ти се струва, че всичко минава. Носиш се стремително насам-натам, притискаш времето, харчиш безразсъдно. Като състезателен автомобил. Струва ти се, че можеш да се избавиш от вещите и от хората, оставяйки ги далече назад. Все още не знаеш, че те имат навика да се връщат.

Училищният свещеник прочете молитвата, информирайки Господа, колко сложни и необичайни решения трябва да взема съвременната младеж. Господ, явно беше чувал това неведнъж и беше обзет от скука не по-малко от него.

Може би човека са го изобретили вирусите, за да има къде да живеят. [x]

Това са някои от авторките, които са описали или променили положението на жената през по- голяма част от миналия век. С по- невидими и съвременни задачи се занимават политическият консултант Наоми Улф в „Митът за красотата“ (1991), както и остроумната журналистка с непокорен дух Кейтлин Моран („Как да бъдеш жена”, 2011), до които ще стигнем евентуално.

Дотогава, ако ви интересува по- подробно описание на съдбата на любимите и забравени дами от историята, книгата на Андре Мишел „Феминизмът: Положението на жените през вековете“ е кратка и точна.

Осемнадесети век | Общественичките (част 1)

От края на седемнадесети век започва един от най- вълнуващите и носещи бързо развитие периоди- Просвещението.

Ана Луиза Жермен дьо Стал е дъщеря на женевския банкер Некер, последният, преди Революцията, финансов министър на краля Луи ХVІ. Бракът й е уреден. Така става съпруга на авторитетния дипломатически представител на Швеция в Париж барон Стал-Холщайн. Но може би мъжът на живота й е поета и политик Бенжамен Констан.  Връзката им е продължителна и изпълнена със страст, но невъзможна. Вероятно отдушник за силните чувства Мадам дьо Стал (1766 – 1817) намира в германските романтици, за популяризирането на чиито творбите има голяма заслуга. Освен немски, Жермен говори английски и латински, а се интересува още от изкуство и реторика. Организира собствен салон, като така мнението й става по- влиятелно. По- времето на Френската революция е привърженичка на конституционната монархия, което я поставя в немилост и от двете страни. Не споделя и възгледите на Наполеон, което води до изгнанието й в Швейцария. Там семейният замък Копе става сборно място за литературна група със същото име. Тогава пише романите си със социални и политически отенъци „Делфин“, „Корин или Италия“,; „За Германия“, трактата “За литературата, разглеждана във взаимоотношенията й с обществените институции“. Умира вследствие на паралитична атака, като оставя недовършен трактата си за Френската революция. След смъртта й са публикувани и бележките й „За Русия и северните царства“. В крайна сметка, остава в историята като една от гениалните жени, на които толкова се възхищава. Жени, които дават всичко за идеите и търсенето на щастие, но са готови и да изтърпят многобройни страдания.

Гласът на съвестта е толкова слаб, че лесно може да се заглуши, но в същото време е толкова ясен, че трудно може да бъде сбъркан.

За политическите и социални въпроси пише и английската писателка, философка и феминистка Мери Уолстънкрафт (1759 – 1797). Като млада, тя всячески се опитва да намери начин да живее и да се издържа самостоятелно и с достойнство. Този стремеж я тласка към четенето и пътуването, специално до Париж. Най- забележителното й произведение от този период са „Мисли за възпитанието на дъщери“ (1787). Духът на Френската революция кара много философи да се замислят за обществената организация, а Мери се включва с „Защита на правата на хората“ (1790). А в „Защита на правата на жената“ (1792) тя защитава позицията, че чрез образование, жените биха се превърнали в членове с по- голям принос към обществото. Въпреки идеята си за жената, която става спътница, а не просто бреме, в любовния й живот цари хаос. Чувствата си по този въпрос описва в „Писма написани в Швеция, Норвегия и Дания“ (1796) до бащата на първото й дете- Гилбърт Имлей. Трагична е и съдбата на героинята от недовършения й роман „Мария: или неправдите на жената“ (1798), който подобно на първия й издаден роман говори за злините на брака. Освен мислителка, тя е и майка на Мери Шели, вследствие на чието раждане умира. След смъртта й, съпругът й, философът Уилям Годуин („Нещата, каквито са, или приключенията на Кейлъб Уилямс“) пише „Мемоари за авторката на защита на правата на жената“, които не са приети много радушно заради откровенността, с която е описан нестандартния живот на Мери Улстънкрафт.

Сигурна съм, че нищо не предизвиква така силно способностите, както задължението да се борим със света.

Още: Емили дьо Шатле („Трактат върху щастието“)

Алтернативи: Жан- Жак Русо („Изповеди“), Бенжамен Констан („Адолф“), Томас Пейн („Правата на човека“)

Следваща част: Поетесите на осемнадесети век