Шестнадесети век | Прозаичките (част 1)

Годината, през която е изобретено печатането на Запад е 1439. С помощта на Гутенберговата машина, писането и разпространението на книги става по- лесно от всякога. Следват Ренесанса, Реформацията и научната революция.

Както видяхме една от първите авторки на новели е френската кралица Маргьорит дьо Навар (1492-1549). Влиянието й е не само като покровителка на изкуствата, но и като дипломат. С брака на внука си Анри IV с кралица Марго (от едноименния роман на Дюма) се опитва да разреши религиозните съперничества във Франция. Както всяка от ранните писателки пише и поезия, а именно стихосбирката „Любовни стансив съвършен дух на хуманизъм. В сборника с новели „Хептамерон“, Маргарита Наварска обсъжда наред с християнските теми, такива от интерес за всекидневния живот като невярността, престъпността и т.н. Както другия анонимен сборник от онова време „Сто нови новели“, „Хептамерон“ е писан по образец на „Декамерон“ на Бокачо, затова  е трябвало да съдържа сто случки, но за жалост остава незавършен, само с 72. Новелите са разказани от млади хора, затворени в едно абатство, които обаче чакат не преминаването на чумата, а построяването на мост.

Обидата има повече власт над жената, отколкото любовта, особено ако жената е с благородно и гордо сърце.

Испанската светица Тереса Авилска (1515 – 1582) става първата жена, провъзгласена за църковен учител от тогавашния папа Павел VI. Тя била част от Кармилския манастир “Въплъщение Господне” в родния й кастилски град Авила. Волята й за реформа я тласка да основе новия орден на Босите кармелитки, които се отказват от повечето притежания и суета. Заедно с Йоан Кръстни основава няколко манастира. Сведения за нея имаме от автобиографията й „Пътят на съвършенството“ и други нейни духовни писания като „Душевната крепост“. Статуята, която Бернини прави на Св. Тереза се смята за перфектно произведение на Ренесанса.

Нека нищо да не ви тревожи, да не ви плаши. Всичко отминава. Бог никога не се променя. С търпение се постига всичко.

Модерата Фонте (1555-1592) е необикновен случай за времето си на светска писателка- нито монахиня, нито куртизанка. От малка тя остава сираче и прекарва известно време в манастир. После, в къщата на дядо си, получава достъп до библиотеката му и кара по- големия си брат да й повтаря урока си по латински. Става прочута с романтичната („Тринадесет песни на Флоридоро“, която проследява и приключенията на жена-рицар) и религиозната („Страсти Христови“, „Възкресение на Исус Христос“) си поезия. Ползва псевдоним заради наложените норми на все още неомъжените жени, а името й е Модеста Позо. Сключва брак на късната според съвременниците от  Венеция възраст от 27 години. Но най- важното й произведение е трактат, публикуван посмъртно озаглавен „Заслугата на жените, където ясно е разкрито тяхното благородство и тяхното превъзходство над мъжете“. Чрез него тя участва в разразилата се тогава „войната между половете“. Книгата има формата на диалог между седем венециански жени, които освен да говорят за мъже, правят и много отклонения по теми като образованието, необичайно и за проституцията, а от време навреме включват гатанки, басни и други кратки забавни жанрове.

Наистина ли вярвате… че всичко, което историците ни казват за мъжете– или за жените – е наистина вярно? Би трябвало да вземете предвид факта, че тези истории са били написани от мъже, които никога не казват истината, освен случайно.
Жените от всяка епоха били по природа надарени с чудесна преценка и дух, нито са родени по- малко способни от мъжете да показват (с учение и грижа) своята мъдрост и храброст.“

Алтернативи: Йоан Кръстни („Мрачната нощ на душата“, „Възкачването на връх Кармел“), Джовани Бокачо („Декамерон“), „Сто нови новели“, Лудовико Ариосто („Бесният Орландо“), Луиджи Тансило („Сълзите на Св. Петър“)

Следваща част: Поезията на шестнадесети век

Майсторки на разказа

Според теорията на Вирджиния Улф, една жена трябва да притежава собствена стая и доход, за да има времето и спокойствието да напише книга. Затова и най- ранните литературни опити са по- скоро под формата на поезия (Сафо, Луиз Лабе, Елизабет Барет Браунинг).

Така че една от първите майсторки на късата проза е неслучайно кралица: покровителката на изкуствата Маргьорит дьо Навар  (1492-1549) пише новелите от сборника „Хептамерон“ по образец на Бокачо.

Американката Дороти Паркър (1893 – 1967) е известна с остроумието, което се проявява в нейната поезия, разкази и сатири. Занимава се и литературна и театрална критика в списанието Vanity Fair, и известно време във Vogue. Има нелеко детство след смъртта на майка й, а в последните си години злоупотребява с алкохол. През 1917 г. се омъжва за брокер от Уолстрийт, който скоро заминава на фронта. Част е от така наречената „кръглата маса в „Алгонкуин“ (1919- 1929), която представлява група писатели, критици и актьори, който се срещат редовно на обяд в едноименния хотел. След развода (1928), Доти прави аборт в резултат на неуспешна връзка. Изпада в депресия, но също така започва да бъде по- политически активна. Евентуално, това ще доведе до влизането й в черния списък на Холивуд за хора с леви убеждения. Но преди това, тя работи като сценарист заедно с новия си съпруг Алън Кембъл (1934).

Всичко, което ми е нужно е една стая, където мога да оставя шапката си, и няколко приятели.

Лекарството против скука е любопитството. Но лекарство против любопитството няма. [x]

Фланъри О’Конър (1925-1964) е една от най- уважаваните американски писателки на късия разказ. Нейните „Пълните събрани разкази” често се появяват в тамошните класации за най- велики книги. Тъй като е от Юга, в историите си често пише за религия, предразсъдъци и други морални и социални въпроси. Казва че успява да пише едва по два часа на ден, заради заболяването си от лупус. Има и два романа- „Мъдра кръв“, търсене на изкупление и неподправена вяра, и The Violent Bear it Away, в който пак се разказва за пророци и религия.

Една история е начин да се каже нещо, което не може да се каже по никакъв друг начин, и се изисква всяка дума в историята, за да се каже какво е значението.

Ще познаете истината и истината ще ви направи странни.

Канадската писателка Алис Мънро е Нобеловият лауреат за литература за 2013 г. Носителка е и на наградата „Букър“ за цялостно творчество през 2010 г. Тя пише предимно къси разкази, но не смята, че това задължително трябва да води до създаването на роман. Издаването на първия й сборник „Танцът на щастливите сенки“ (1968) отнема две десетилетия. Следващия „Животите на момичета и жени“ (1971) най- много се доближава до своеобразен роман, тъй като историите в него са свързани. Оттогава Елис Монро публикува сбирка на около три години. Повечето имат за сюжет израстването на момичета в малките градчета на провинция Онтарио. Последния й сборник с кратки разкази „Скъпи живот“ (2012) е четиринадесетата й издадена книга.

Постоянното щастие е любопитство.

Никога не подценявайте лошотията в душите на хората… Дори когато те са мили… особено, когато са мили.

Тя беше човек, който не би се изненадал да намериш да седи самичък в някой ъгъл на света, където не принадлежи, пишейки нещо в бележник, за да предотврати надигащата се паника.

Още: Исак Динесен („Десет готически истории“), Джумпа Лахири („Преводачът на болести“), Джоан Харис („Истории оттук-оттам“)

Алтернативи: Реймънд Карвър, Антон Чехов, Стивън Кинг