Какво знаят журналистите за живота?

Джоан Дидион (р. 1934) е американска литературна критичка, драматург и романистка. Възхвалявана за проницателните си есета, тя е написала и пет белетристични творби, най- известната от които Play It As It Lays (1970) описва американския начин на живот през ’60-те години. Еднакво добре улавя духа на времето и с антологията си с есета Slouching Towards Bethlehem (1968). Но може би най- въздействащото й произведение е мемоарът „Годината на магическо мислене“ (2005), в който изследва скръбта след смъртта на съпруга си; Blue Nights (2011) пък посвещава на дъщеря си. Заниманията й с журнализъм я водят навсякъде по света. Пише както за Vogue, така и за The New York Times. Джоан Дидиън се числи към така наречения „нов журнализъм“, който се стреми да предава факти чрез личните и донякъде измислени преживявания на репортера. Отнема й време да разбере, че всъщност преди всичко е писател.

Аз пиша изцяло за да разбера какво мисля, какво гледам, какво виждам и то какво значи. Какво искам и от какво се страхувам.

Характер- готовността да поемете отговорност за собствения си живот – е източникът, от който извира самоуважението.

Британската журналистка Кейтлин Моран (р.1975) е известна като водеща на музикално предаване по телевизията, колумнист в британския вестник „Таймс“ и феминистка. Омъжена е за колега, от когото има две деца. Винаги е имала огромно семейство. Катрин е най- голямото от осем деца. На 11 напуска местното училище, защото е прекалено строго и прекарва по- голяма част от деня в библиотеката. Не толкова се обучава вкъщи, колкото играе и пише. Скоро след като навършва 18 се изнася. Има публикуван роман, но популярността я застига заради нехудожествената й книга. „Как да бъдеш жена” (2011) печели наградата „Галакси“, както заради откровения стил и теми, така и заради заразителния образен стил с много препратки към поп културата. Следва „Морантология“ (2012), в която говори за по- лични теми. Нейният туитър акаунт е в топ 10 на най- следваните и обсъждани на Острова. Забавна и непосредствена, Кейтлин успява да обясни истинското значение на феминизма на нова публика.

Какво е феминизъм? Просто убеждението, че жените трябва да бъдат толкова свободни колкото мъжете, колкото и смахнати, мрачни, заблудени, зле облечени, дебели, оплешивяващи, мързеливи и самодоволни да са. Феминисти ли сте? Хахаха. Разбира се, че сте.

Когато една жена казва: „Нямам какво да облека!“, това, което тя наистина има предвид е, че „Тук няма нищо, за тази, която би трябвало да съм днес“.

Но с течение на годините, осъзнах, че това, което наистина искам да бъда, с всичко казано, е човек. Просто един продуктивен, честен, с който се отнасят вежливо човек.

Още: Дороти ПаркърХана Аренд, Сюзан Зонтаг, Май Шьовал, Ребека УестНора Ефрон

Алтернативи: Хънтър Томпсън („Страх и омраза в Лас Вегас : Едно свирепо пътешествие до сърцето на американската мечта“), Труман Капоти („Закуска в Тифани“), Ърнест Хемингуей („Сбогом на оръжията“), Том Улф („Мъж на място“)

Advertisements

„Целуни ме, и ще видиш колко важна съм“

Никой по- добре от начетените жени не е в състояние да разбере или да подобри специалното отношение, с което се отнасят към нежния пол- едновременно като към деца и царици, дори собственост (виж „Укротяване на опърничавата“ на Шекспир). Никое отношение не отчита способността на жените да имат зрели и валидни мисли; и разбира се не е възможно да изключим чувствата от уравнението, като необходимо и дори задължително чисто човешко качество.

За положението на жените през вековете пишат Мери Уолстънкрафт, Кейт Шопен и Бети Фридан, а Вирджиния Улф се опитва да намери мястото им в литературата. Тези и други размисли звучат изненадващо модерно, както всяка полу-изповедна форма като есетата на Монтен (да отбележим, че той измисля жанра) или наблюденията на Марсел Пруст.

Двадесети век също има неотразими жени, които не само приковават вниманието на целия свят, но надхвърлят стократно с темите и идеите си „феминисткия“ етикет и казват фундаментални истини за човешкото положение. Някои от тези несравними писателки са:

Французойката Симон дьо Бовоар (1908 – 1986) е една от най- влиятелните философки на двадесети век. Родена в католическо семейство, на седемнадесет тя започва да учи литература и математика. През 1926-та се увлича по социализма и посещава курсове по философия в Сорбоната. Три години по- късно се запознава със състудента си, бъдещият теоретик на екзистенциализма Жан-Пол Сартър („Погнусата“), общуването с когото ще обогати взаимно творчеството им. Заедно с него и други леви интелектуалци като Морис Мерло-Понти и Борис Виан списва екзистенциалисткия вестник „Модерни времена“. Междувременно преподава философия. Първият й издаден роман е „Гостенката“ (1943). След Втората световна война, Симон пътува из различни страни, занимавайки се с хуманитарни и политически въпроси: от антиколониализъм до маоизъм. В САЩ се запознава с писателя Нелсън Олгрен, с който има страстна връзка, като в последвалите години не престават да си изпращат стотици писма. Пише романите „Всички са смъртни“ (1946) за италиански принц, който изпива елексир на безсмъртието; „Мандарините“ (1954) за следвоенното общество; „Лъскави картинки“ (1966) за красива млада жена, която като че ли има всичко, включително и престижна работа в рекламна агенция; и „Сломената жена“ (1968) за привидно щастливо омъжена жена, и т.н. С еднаква значимост са есетата й и най- вече трактата „Вторият пол“ (1949), който разглежда съдбата на жените от различни гледни точки. Други философски изследвания са „За един морал на нееднозначността. Пир и Киней“, и „Екзистенциализма и мъдростта на нациите“. Широко четена е също автобиографичната „Спомени на едно разумно младо момиче“ (1958), чието заглавие първоначално е донякъде взаимствано от драматурга Тристан Бернар, а ще вдъхнови последователката й Бианка Ламблен и по- късно Фредерик Бегбеде за собствени книги.

Тъкмо защото има истинска опасност, истински неуспехи, истинско земно проклятие, думите победни, мъдри или радостни, имат смисъл.

Човек не се ражда жена, човек става жена. [x]

Човек може да стане свободен само чрез свободата на другите.

Твърде съм интелигентна, твърде взискателна и твърде находчива че някой да може да поеме отговорност за мен изцяло.Никой не ме познава или обича напълно. Имам само себе си.

Американската поетеса Силвия Плат (1932 – 1963) цял живот се бори с депресията, като едва тридесетгодишна прави успешен опит да се самоубие с газ. Била е женена за английския поет Тед Хюз, от когото има две деца, но се разделят. Отчасти за тях пише няколко детски книги, като „Книга за леглото„. Има също интерес към илюстрациите, които имат функция да прекъсват монотонността на печатните редове. Но най- значимото и запомнящо се нейно произведение е романът „Под похлупака“ (The Bell Jar, 1963), който отвежда читателя на бавно и въздействащо потъване в лудостта. Пример за американска класика, романът отразява дълбока, поетична чувствителност. И не е чудно защо. Силвия Плат е завършена поетеса. Един от най- известните й сборници е „Ариел“, който улавя усещания и фрагменти от живота.  Тя започва да пише и втори роман Double Exposure, или Double Take, който обаче бива загубен някъде през ’70-те.

Никога не мога да прочета всички книги, които искам; никога не мога да бъда всички хора, които искам и да живея всички животи, които искам. Никога не мога да се науча на всички умения, които искам. А защо искам? Искам да живея и чувствам всички отсенки, тонове и вариации на умствени и физически преживявания възможни в живота. А съм ужасно ограничена.

Целуни ме, и ще видиш колко важна съм.

Още от малка Маргарет Атууд (р. 1939) придружава баща си, ентомолог, из цяла Канада, в изучаване на листни насекоми. Има неуспешна връзка, но с вторият й съпруг живее до днес в Торонто- писателят Греъм Гибсън. Маргарет пише поезия (последна е стихосбирката „Вратата“, 2007), но е известна най- вече с написаните повече от двадесет романа. Един от първите й успехи е „Ядливата жена“ (1970) за млада годеница, която постепенно изгубва апетит. В „Наричаха я Грейс“ (1996) репортер разследва престъпление, извършено от прислужници. Първият й опит във фантастиката става задължителна класика: „Разказът на прислужницата“ (1986) разказва за жена, чието единствено предназначение е родилка в едно негостоприемно антиутопично общество. Също в този жанр пише трилогията „МаддАддам“ (2003- 2013): Oryx and Crake, The Year of the Flood и MaddAddam, която се занимава с въпроси от биологията и генетиката. В началото на новия век става носител на наградата „Букър“ с романа „Слепият убиец“ (2000). Интересът й, още от дете (а и Нортпъп Фрай й преподава в колежа), към митове и приказки се проявява както в поезията й (повече от дузина сборника), така и в „Одисеята на Пенелопа“ (2005). Издаването на нехудожествената й книга „Разплащане: дълг и сенчестата страна на богатството“ (2008) съвпада със световната икономическа криза. В „Годината на потопа“ (2009) също говори за актуален проблем: околната среда. Понастоящем преподава литература в Университета на Торонто.

Войната е това, което се случва, когато езикът се провали.

Избрах да пиша за дълга. … Дългът не е просто пари. Той означава да притежаваш и да бъдеш притежаван. Парите са само едно от нещата, което можеш да размениш. Можеш да размениш добри дела, можеш да размениш отплата, можеш да размениш убийство.

Отговорите, които получавате от литературата, зависят от въпросите, които поставяте.

Ако сте се оказали в нелепа ситуация, от която не можете да излезете с чест, престорете се, че именно това сте искали.

Да вземем например картините в музеите, където жените са изобразени в доста интимни моменти. Спящата нимфа. Сузана и старците. Жена се къпе, единият й крак е в тенекиен леген – Реноар или Дега? … Диана и нейните девици, които все още не забелязват надзъртащия ловец. И нито една картина: „Мъж, търкащ чорапите си в раковина“.

Единственият шанс да кажеш истината е да предположиш, че никой няма да прочете написаното. Никой друг и дори ти самата по-късно. Иначе ще започнеш да се оправдаваш.

Законите съществуват, за да се нарушават… Те са измислени не за мен и не от мен, а от властите – за тяхна собствена полза.

Какво предпочита мъжът? Бъркани яйца с бекон или чисто обожание? Различно – зависи доколко е гладен.

Когато си млад, ти се струва, че всичко минава. Носиш се стремително насам-натам, притискаш времето, харчиш безразсъдно. Като състезателен автомобил. Струва ти се, че можеш да се избавиш от вещите и от хората, оставяйки ги далече назад. Все още не знаеш, че те имат навика да се връщат.

Училищният свещеник прочете молитвата, информирайки Господа, колко сложни и необичайни решения трябва да взема съвременната младеж. Господ, явно беше чувал това неведнъж и беше обзет от скука не по-малко от него.

Може би човека са го изобретили вирусите, за да има къде да живеят. [x]

Това са някои от авторките, които са описали или променили положението на жената през по- голяма част от миналия век. С по- невидими и съвременни задачи се занимават политическият консултант Наоми Улф в „Митът за красотата“ (1991), както и остроумната журналистка с непокорен дух Кейтлин Моран („Как да бъдеш жена”, 2011), до които ще стигнем евентуално.

Дотогава, ако ви интересува по- подробно описание на съдбата на любимите и забравени дами от историята, книгата на Андре Мишел „Феминизмът: Положението на жените през вековете“ е кратка и точна.