Светът е поема | Средата на века

Елизабет Бишъп (1911 – 1979) е един от най- важните и изтъкнати американски поети на двадесети век. Родена e в Масачузетс, и мисли да учи в медицинска академия. Разубеждава я поетесата Мариан Мур. Взаимно си влияе с друг голям американски поет- Робърт Лоуел, с който поддържат кореспонденция до смъртта му. Благодарение на наследство от баща си, през целия си живот не се тревожи за прехрана и пътува много както в страната, така и в чужбина (Франция, Бразилия). Тези пътешествия са едно от главните й вдъхновения, а и не е привърженик на изповедния стил. Първата й книга е North and South (1946). Публикува рядко. Други сборници включват A Cold Spring (1955), Questions of Travel (1965), и Geography III (1977). На български избрани стихове са публикувани със заглавието „Крузо в Англия“.

Ако след като прочета поема, светът изглежда като тази поема за 24 часа или нещо такова съм сигурна, че е добра— и същото се отнася за картини.

Представете си как бурята се скита тревожно по небето
като куче, което си търси подслон,
чуйте я как ръмжи.

Представете си как изглежат мангровите острови,
безмълвни под светкавиците, някъде там,
скупчени на черни, неприветливи групички… [x]

Габриела Мистрал е първата латиноамериканска носителка на Нобелова награда за литература от 1945 г., Родена в Чили като Лусия Годой Алкаяга, поетесата отдава по- голяма част на живота си на учителската професия, като пише и широко използвани учебници. Стихосбирките й включват „Сонети и смърт“ (1914 г.), „Отчаяние“ (1922 г.), „Тала“ (1938 г.) и„Давилня“ (1954 г.). Срещата й с младежа Пабло Неруда, впоследствие един от най- добрите поети на века, му оказва силно въздействие. В десетилетието преди Втората световна война пребивава главно в Западна Европа като част от Организацията за интелектуално сътрудничество към Обединените нации. След като добива популярност става и дипломат, като пътуванията й често включват и американски страни като САЩ и Бразилия. Последното и много амбициозно произведение, по което работи е „Поема за Чили“.

В земите детски искам да се върна,
при белите води ме отведете.
Сред пасбищата ширни да старея,
легенди на реката да разказвам. [x]

Мая Анджелоу (1928- 2014) е забележителна афро- американска поетеса и активистка за граждански права. Младата Мая печели стипендия да учи танц и театър в Labor School в Сан Франциско. Напуска временно академията за да стане първата жена афро- американка ватман на кабелен трамвай, една от забележителностите на града. След дипломирането, ражда сина си Гай, а за да го издържа работи като сервитьорка и готвач. Но любовта й към сценичните изкуства не угасва. След 1954 г., обикаля Европа с операта „Порги и Бес“. После танцува в трупата на легендарната Марта Греъм. А през ’57-ма записва музикалния албум Calypso Lady. В следващите години се мести в Ню Йорк (1958), където играе извън Бродуей. В Египет е редактор на седмичника The Arab Observer, а в Гана освен че пише статии, преподава във факултета по музика и театър. В чужбина научава много езици като френски, испански, италиански, арабски, дори някои местни. Там среща и Малкъм Екс, с който се завръща в Амрика (1964). След убийството му, става координатор в организацията на Мартин Лутър Кинг, който е застрелян на рожденния й ден в 1968. С помощта на писателя Джеймс Болдуин, започва да пише автобиографията си I Know Why the Caged Bird Sings (1970). Но като че ли една- единствена жена живее няколко живота, защото Мая има толкова много спомени и преживявания, че досега е издала няколко автобиографии: Gather Together in My Name (1974), Singin’ and Swingin’ and Gettin’ Merry Like Christmas (1976), The Heart of a Woman (1981), All God’s Children Need Traveling Shoes (1986), Mom & Me & Mom (2013). За първия си сценарии на Georgia, Georgia (1972) получава номинация за Пулцър. Изявява се като актриса в поддържащи роли, а през 1996 г. режисира първия си  филм Down in the Delta. Президентът Клинтън я моли да напише и прочете стихотворение по случай стъпването му в длъжност, което се гледа от милиони души. Тя е активна и до днес независимо дали се появява в ток шоуто на Опра или пише поема за Майкъл Джаксън. Наскоро открива и център за женско здраве. Интересът й към благополучието на жените се вижда и в книгата „Писмо до дъщеря ми“ (2008). Нейните поетични сборници включват I Shall Not Be Moved (1990), Phenomenal Woman (1995), Celebrations: Rituals of Peace and Prayer (2006).

Научих, че хората ще забравят какво сте казали, хората ще забравят какво сте направили, но хората никога няма да забравят начина, по който ги карате да се чувстват.

Ако не ви харесва нещо, променете го. Ако не може да го промените, променете нагласата си. Не се оплаквайте. [x]

Една жена би трябвало да има
на разположение достатъчно пари,
с които да може да наеме жилище за себе си,
дори и никога да не й се налага да живее сама.

Една жена би трябвало да има
поне една перфектна дреха,
която да облече, ако шефът й
или мъжът на мечтите й поиска да я види след час.

Една жена би трябвало да има
младост, която да помни с удоволствие. [x]

Още: Силвия Плат, Нели ЗаксДороти ПаркърАнемари БострьомБланка ВарелаОдри Лорд, Ана Мария Матуте

Алтернативи: Робърт Лоуел, Пабло Неруда, Федерико Гарсия Лорка, Уистън Хю Одън, Чеслав Милош, Франк О’Хара

Advertisements

Бел епок и войната | Поетесите на модернизма (част 4)

Британската писателка и журналистка Дороти Ричардсън (1873 – 1957) е известна с това, че издава първия роман, написан изцяло с похвата ‘поток на съзнанието’ на английски- „Заострени покриви“ (1915). Той става част от многотомен сборник с разкази под името „Поклонничество“. Следва романът „Застояла вода„, а в „Дългият ден“ представя живота на работещо момиче в Ню Йорк в началото на двадесети век. Темата и изказа са такива, за които Вирджиния Улф казва, че легитимират всевалидността на женския опит. Дороти става част от кръга Блумсбъри, където се запознава с Хърбърт Уелс, с когото има кратка афера. Съпругът й е бохем, затова го издържа като журналист на свободна практика. Но тя пише и поезия.

Не струпаните величия на този намаляващ ден,

Не последния слънчев лъч, поръбен между облак и облак…

Подтиквана от майка си, която била прекрасна пианистка, младата Марина Цветаева (1892 – 1941) се занимава сериозно с музика, но друг ритъм е нейното призвание- този на поезията. Семейството не се задържа много в Русия, заради крехкото здраве на Мария Мейн, въпреки че съпругът й, бащата на Марина, освен че е професор по история на изкуството, управлява музей. Въпреки тромавостта си, Марина издава стихосбирка (“Вечерен албум”,  “Латерна магика”) и се омъжва още преди да навърши двадесет години, подобно на малката си сестра Анастасия. Тя винаги се е увличала по предизвикателни идеи; винаги на страната на победените. “Версти” излиза по време на Голямата война, но тематиката му е различна. След това емигрира в Париж. Следват още сборници, но родината й липсва. Връща се вече в СССР, където има тежък живот, а близките й: сестра й, съпругът Сергей Ефрон и дъщерята Ариадна, един по един са заловени от новата власт и пратени в лагер. Марина се самоубива, а тялото й погребано в незнаен гроб.

Лекомислие — сладък грях,
враго мой и спътнико мили!
Ти в очите ми впръска смях
и мазурка — в моите жили!

Рускиня е и една от най- оригиналните поетеси от началото на века Анна Ахматова (1889 – 1966). Можем да прочетем за нея със собствени думи тук. Поезия й е близка до движението, противопоставено на символизма („акмеизъм“). Първият й сборник е „Вечер“ (1912). Следват „Броеница“ (1914) и „Бяло ято“ (1917). През Втората световна война пише патриотична поезия. Интересува се от балет, архитектура и изкуството на превода. Позира нееднократно на италианския художник Амедео Модиляни.

Будувам и отключена
е моята врата,
на бдения приучена,
не мигнах през нощта.

Рикарда Хух (1864 – 1947) е немска романистка и историчка, родена в богато и културно семейство. Тя е една от първите жени, получили докторска титла в Германия, но по- късно е принудена да напусне академията по изкуства заради нарастващото политическо напрежение. Томас Ман я нарича „първата дама на Германия“. Рикарда пише поезия, като Пенчо Славейков, който я превежда за сборника си с немски поети, определя писането й като „мъжко“. Нейни сборници са „Стари и нови стихотворения“ (1920) и „Есенен огън“ (1944).

Любовта е единственото богатство, което не намалява, когато го раздаваме.

От много птичи песни
Събудих се и, ах,
Градините на татко
В съня си пак видях;
Там в нощите чудесни
Сред люляци копнях,
Любимия тъй сладко
Очаквах с порив плах.

Американката Мариан Мур (1887 – 1947) е модернистичен поет, който се отличава с духовит тон и любов към природата и животните. След нервната криза на баща й- изобретател, младата Мариан израства при дядо си, който се грижи за презвитерианско паство. Преди да се заеме професионално с поезия, преподава. Редактор е на културния журнал The Dial. Така насърчава обещаващи млади поети като Елизабет Бишъп и Алън Гинзбърг. Запазени са писмата й, сред които и тези до Езра Паунд. Забелязана е и от други видни поети: Уолас Стивънс, Т. С. Елиът. Въпреки разнородните си познанства, така и не се омъжва.

Най- дълбокото чувство винаги се показва в тишината.

Твоите бодли са най- добрата част от теб.

Още: Една Сейнт Винсънт МилейСара Тисдейл

Алтернативи: Пол Елюар, Александър Пушкин, Владимир Маяковски, Борис Пастернак, Райнер Мария Рилке, Томас Стърнз Елиът, Константинос Кавафис, Е. Е. Къмингс, Фернанду Песоа, Уилям Бътлър Йейтс; Джеймс Джойс („Одисей“)

Следваща част: Пътешественички