Светът е поема | Средата на века

Елизабет Бишъп (1911 – 1979) е един от най- важните и изтъкнати американски поети на двадесети век. Родена e в Масачузетс, и мисли да учи в медицинска академия. Разубеждава я поетесата Мариан Мур. Взаимно си влияе с друг голям американски поет- Робърт Лоуел, с който поддържат кореспонденция до смъртта му. Благодарение на наследство от баща си, през целия си живот не се тревожи за прехрана и пътува много както в страната, така и в чужбина (Франция, Бразилия). Тези пътешествия са едно от главните й вдъхновения, а и не е привърженик на изповедния стил. Първата й книга е North and South (1946). Публикува рядко. Други сборници включват A Cold Spring (1955), Questions of Travel (1965), и Geography III (1977). На български избрани стихове са публикувани със заглавието „Крузо в Англия“.

Ако след като прочета поема, светът изглежда като тази поема за 24 часа или нещо такова съм сигурна, че е добра— и същото се отнася за картини.

Представете си как бурята се скита тревожно по небето
като куче, което си търси подслон,
чуйте я как ръмжи.

Представете си как изглежат мангровите острови,
безмълвни под светкавиците, някъде там,
скупчени на черни, неприветливи групички… [x]

Габриела Мистрал е първата латиноамериканска носителка на Нобелова награда за литература от 1945 г., Родена в Чили като Лусия Годой Алкаяга, поетесата отдава по- голяма част на живота си на учителската професия, като пише и широко използвани учебници. Стихосбирките й включват „Сонети и смърт“ (1914 г.), „Отчаяние“ (1922 г.), „Тала“ (1938 г.) и„Давилня“ (1954 г.). Срещата й с младежа Пабло Неруда, впоследствие един от най- добрите поети на века, му оказва силно въздействие. В десетилетието преди Втората световна война пребивава главно в Западна Европа като част от Организацията за интелектуално сътрудничество към Обединените нации. След като добива популярност става и дипломат, като пътуванията й често включват и американски страни като САЩ и Бразилия. Последното и много амбициозно произведение, по което работи е „Поема за Чили“.

В земите детски искам да се върна,
при белите води ме отведете.
Сред пасбищата ширни да старея,
легенди на реката да разказвам. [x]

Мая Анджелоу (1928- 2014) е забележителна афро- американска поетеса и активистка за граждански права. Младата Мая печели стипендия да учи танц и театър в Labor School в Сан Франциско. Напуска временно академията за да стане първата жена афро- американка ватман на кабелен трамвай, една от забележителностите на града. След дипломирането, ражда сина си Гай, а за да го издържа работи като сервитьорка и готвач. Но любовта й към сценичните изкуства не угасва. След 1954 г., обикаля Европа с операта „Порги и Бес“. После танцува в трупата на легендарната Марта Греъм. А през ’57-ма записва музикалния албум Calypso Lady. В следващите години се мести в Ню Йорк (1958), където играе извън Бродуей. В Египет е редактор на седмичника The Arab Observer, а в Гана освен че пише статии, преподава във факултета по музика и театър. В чужбина научава много езици като френски, испански, италиански, арабски, дори някои местни. Там среща и Малкъм Екс, с който се завръща в Амрика (1964). След убийството му, става координатор в организацията на Мартин Лутър Кинг, който е застрелян на рожденния й ден в 1968. С помощта на писателя Джеймс Болдуин, започва да пише автобиографията си I Know Why the Caged Bird Sings (1970). Но като че ли една- единствена жена живее няколко живота, защото Мая има толкова много спомени и преживявания, че досега е издала няколко автобиографии: Gather Together in My Name (1974), Singin’ and Swingin’ and Gettin’ Merry Like Christmas (1976), The Heart of a Woman (1981), All God’s Children Need Traveling Shoes (1986), Mom & Me & Mom (2013). За първия си сценарии на Georgia, Georgia (1972) получава номинация за Пулцър. Изявява се като актриса в поддържащи роли, а през 1996 г. режисира първия си  филм Down in the Delta. Президентът Клинтън я моли да напише и прочете стихотворение по случай стъпването му в длъжност, което се гледа от милиони души. Тя е активна и до днес независимо дали се появява в ток шоуто на Опра или пише поема за Майкъл Джаксън. Наскоро открива и център за женско здраве. Интересът й към благополучието на жените се вижда и в книгата „Писмо до дъщеря ми“ (2008). Нейните поетични сборници включват I Shall Not Be Moved (1990), Phenomenal Woman (1995), Celebrations: Rituals of Peace and Prayer (2006).

Научих, че хората ще забравят какво сте казали, хората ще забравят какво сте направили, но хората никога няма да забравят начина, по който ги карате да се чувстват.

Ако не ви харесва нещо, променете го. Ако не може да го промените, променете нагласата си. Не се оплаквайте. [x]

Една жена би трябвало да има
на разположение достатъчно пари,
с които да може да наеме жилище за себе си,
дори и никога да не й се налага да живее сама.

Една жена би трябвало да има
поне една перфектна дреха,
която да облече, ако шефът й
или мъжът на мечтите й поиска да я види след час.

Една жена би трябвало да има
младост, която да помни с удоволствие. [x]

Още: Силвия Плат, Нели ЗаксДороти ПаркърАнемари БострьомБланка ВарелаОдри Лорд, Ана Мария Матуте

Алтернативи: Робърт Лоуел, Пабло Неруда, Федерико Гарсия Лорка, Уистън Хю Одън, Чеслав Милош, Франк О’Хара

Майсторки на разказа

Според теорията на Вирджиния Улф, една жена трябва да притежава собствена стая и доход, за да има времето и спокойствието да напише книга. Затова и най- ранните литературни опити са по- скоро под формата на поезия (Сафо, Луиз Лабе, Елизабет Барет Браунинг).

Така че една от първите майсторки на късата проза е неслучайно кралица: покровителката на изкуствата Маргьорит дьо Навар  (1492-1549) пише новелите от сборника „Хептамерон“ по образец на Бокачо.

Американката Дороти Паркър (1893 – 1967) е известна с остроумието, което се проявява в нейната поезия, разкази и сатири. Занимава се и литературна и театрална критика в списанието Vanity Fair, и известно време във Vogue. Има нелеко детство след смъртта на майка й, а в последните си години злоупотребява с алкохол. През 1917 г. се омъжва за брокер от Уолстрийт, който скоро заминава на фронта. Част е от така наречената „кръглата маса в „Алгонкуин“ (1919- 1929), която представлява група писатели, критици и актьори, който се срещат редовно на обяд в едноименния хотел. След развода (1928), Доти прави аборт в резултат на неуспешна връзка. Изпада в депресия, но също така започва да бъде по- политически активна. Евентуално, това ще доведе до влизането й в черния списък на Холивуд за хора с леви убеждения. Но преди това, тя работи като сценарист заедно с новия си съпруг Алън Кембъл (1934).

Всичко, което ми е нужно е една стая, където мога да оставя шапката си, и няколко приятели.

Лекарството против скука е любопитството. Но лекарство против любопитството няма. [x]

Фланъри О’Конър (1925-1964) е една от най- уважаваните американски писателки на късия разказ. Нейните „Пълните събрани разкази” често се появяват в тамошните класации за най- велики книги. Тъй като е от Юга, в историите си често пише за религия, предразсъдъци и други морални и социални въпроси. Казва че успява да пише едва по два часа на ден, заради заболяването си от лупус. Има и два романа- „Мъдра кръв“, търсене на изкупление и неподправена вяра, и The Violent Bear it Away, в който пак се разказва за пророци и религия.

Една история е начин да се каже нещо, което не може да се каже по никакъв друг начин, и се изисква всяка дума в историята, за да се каже какво е значението.

Ще познаете истината и истината ще ви направи странни.

Канадската писателка Алис Мънро е Нобеловият лауреат за литература за 2013 г. Носителка е и на наградата „Букър“ за цялостно творчество през 2010 г. Тя пише предимно къси разкази, но не смята, че това задължително трябва да води до създаването на роман. Издаването на първия й сборник „Танцът на щастливите сенки“ (1968) отнема две десетилетия. Следващия „Животите на момичета и жени“ (1971) най- много се доближава до своеобразен роман, тъй като историите в него са свързани. Оттогава Елис Монро публикува сбирка на около три години. Повечето имат за сюжет израстването на момичета в малките градчета на провинция Онтарио. Последния й сборник с кратки разкази „Скъпи живот“ (2012) е четиринадесетата й издадена книга.

Постоянното щастие е любопитство.

Никога не подценявайте лошотията в душите на хората… Дори когато те са мили… особено, когато са мили.

Тя беше човек, който не би се изненадал да намериш да седи самичък в някой ъгъл на света, където не принадлежи, пишейки нещо в бележник, за да предотврати надигащата се паника.

Още: Исак Динесен („Десет готически истории“), Джумпа Лахири („Преводачът на болести“), Джоан Харис („Истории оттук-оттам“)

Алтернативи: Реймънд Карвър, Антон Чехов, Стивън Кинг