От мъжка гледната точка

Не е тайна, че същата история може да бъде възприета по много различни начини в зависимост дали е разказана от мъж или жена. Писателките по- долу успяват да изградят достоверни и интересни мъжки образи.

„Под мрежата“ от Айрис Мърдок

Подобно на „Морето, морето“, главният герой в първият и най- тачен роман на Айрис Мърдок също е мъж. Младият писател Джейк Донахю най- често се подслонява при приятели, шляе се и гледа да пише възможно най- малко. Когато момичето, при което живее без наем, Мадлин го изгонва, заедно с мълчаливия му ирландски приятел Фин, той е принуден да обиколи познатите си: съдържателка на магазинче, философ и някогашна изгора. Неспокойният му характер ще го забърка в история с куче, филмови продуценти и Париж, за чието разплитане ще са нужни немалко алкохолни питиета. Едновременно лирично и прагматично изследване на въпроса какво е да си „безнадежден непоправим човек на изкуството“.

„Мъките на един американец“ от Сири Хуствет

Бащата на героя от „Мъките на един американец“ на Сири Хуствет е мъртъв. След погребението му семейството открива негови стари писма. Чрез познати и малки предмети, които напомнят за мъртвеца, двете му деца ще възстановят истината за потулена фамилна тайна, но най- вече за характера на скандинавския преселник. Тъй като Ерик е нюйоркски психиатър, читателя има също възможността да изследва донякъде ефекта, който атентатите от 11-ти септември, имат върху обкръжението му, както и други странности и психози. А сестра му Инга се бори все още и с една загуба- на съпруга си, който открива, че не е познавала съвсем. Тя трябва да се справи и с порастването на чувствителната си и красива дъщеря Соня. Ставаме свидетели и на сложната любовна история на наемателката Миранда и сладкото й момиченце.

„Жестокото присъствие на времето“ от Дженифър Игън

Постмодерна история за застаряващ рокаджия, който е изоставил пънка и понастоящем продуцира. След като славата му залязва, на Бени, както и на хората около него, свикнали с шоу бизнеса, ще им се наложи да погледнат навътре в себе си, или по- скоро назад. Дженифър Игън позволява на читателя да надникне в душата на герои, чиито пътища се преплитат по силата на известността и парите. Музиката също играе своята роля, като подсилва тъгата и елегантността на този роман, носител на престижната награда „Пулицър“.

Още: „Франкенщайн“ на Мери Шели, „Розеана“ от Май Шьовал, „Мастиленият лабиринт“ от Людмила Филипова, „Песента на Соломон“ от Тони Морисън, „Албумът на детектива“ от Мери Форчън, „Скарлет Пимпернел“ от Ема Орси, „Стършел“ от  Етел Лилиан Войнич, „Даниел Деронда“ от Джордж Елиът„Името“ на Джумпа Лахири, „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин, „Хари Потър“ от Джоан Роулинг, „Пет червени херинги“ от Дороти Сейърс и т.н.

Read More »

Advertisements

Постмодерни писателки

Освен романи, американката Дженифър Игън (р. 1962) пише също разкази (Emerald City, 1996; Black Box, 2012). С книгата си „Жестокото присъствие на времето“ (A Visit from the Goon Squad, 2010) печели Пулицър за 2011 г. Разказва се за застаряващия музикален продуцент Бени. Формално погледнато, интересното е, че някои глави са представени като пауърпойн презентация, а времето не е линейно. Пише общо четири романа, първият от които „Невидимият цирк“ (1995) е поглед назад към ерата на хипитата. В The Keep (2006) застаряващия и безпаричен нюйорски хипстър Дани пристига при братовчед си в замък в Източна Европа, който може да се окаже обитаван от духове. Романът в изпъстрен с елементи на метафикция: разказ в разказа, поставяне под въпрос на художествеността на историята и т.н. А Look at Me (2001) проследява модел, който се завръща в града след обезобразяваща катастрофа. А научно-фантастичния си разказ „Черна кутия“ (2012) пуска като серия от постове в twitter. Дженифър често работи като журналист за New York Times Magazine и други издания.

Приключен съм. Стар съм, тъжен съм – и това през хубав ден. Искам да се махна от тази бъркотия. Но не искам да изчезна, искам да се възпламеня -искам смъртта ми да бъде атракция, зрелище, мистерия. Произведение на изкуството.

Осиновена като бебе, британката Джанет Уинтерсън (р. 1959) не спира да поставя под въпрос смисъла на живота. Още на 6 годинки решава, че ще става мисионер; затова започва да пише проповеди. Но десет години по- късно открива, че е лесбийка. Тогава вече започва да преподава английски в оксфордски колеж, като върши дребни работи, за да се издържа, тъй като е напуснала дома си. След като се премества в Лондон, издава дебютния си полубиографичен роман „Портокалите не са единственият плод“ (1985), които е награден и филмиран. Следващият си отличен роман „Страстта“ (1987), който следва френски войник по времето на Наполеон, написва при престой у Рут Рендъл. След него създава Sexing the Cherry (1989), раблезиански интертекстуален роман за пътешествия, започващ в алтернативен Лондон от 17-ти век. Други експериментални нейни книги са „Написано върху тялото“ (1992), „Изкуство и лъжи“ (1994) и изследващата физиката Gut Symmetries (1997). Досега Джанет е издала повече от 20 книги. Преразказа, който прави на историята на Атлас и Херкулес „Тежестта“ (2005) излиза на български в поредицата „Митове“, за която пишат още Маргарет Атууд, Виктор Пелевин, Чинуя Ачебе, Дона Тарт и т.н. Тя има и сборник с разкази „Светът и други места“ (1998). Пише есета върху културата в Art Objects. Essays in Ecstasy and Effrontery (1995). Последните й книги са мемоара „Защо да бъдеш щастлив, когато можеш да бъдеш нормален? (2010) и вещерският The Daylight Gate (2012).

Такъв си, какъвто те описва любимият.

Какво рискуваш разкрива какво цениш.

Тялото се изключва, когато има твърде много да понесе; оправя се по свой ​​собствен начин тихо вътре, в очакване на по-добро време, оставяйки ви вцепенен и полужив.

Англичанката Анджела Картър (1940 – 1992) си отива сравнително млада, но все пак вестник „Таймс“ я поставя в топ 10 на британските писатели след 1945 г. Най- известната й книга е може би „Кървавата стая“ (1979), зловещи преразкази на приказки като тази за Червената шапчица или Синята брада. Написала е около десетина романа сред които многопластовият „Магическият магазин за детски играчки“ (1967); сюрреалистичният „Адските машини за желания на доктор Хофман” (1972); „Нощи в цирка“ (1984), разказващ за журналист, който готви статия за въздушна артистка полу-жена, полу-лебед; и последният „Мъдри деца“ (1991), за близначки, които са били водевилни танцьорки. От нехудожествените й произведения внимание заслужава The Sadeian Woman: And the Ideology of Pornography, където изследва модерните представи за женственост през призмата на писането на маркиз дьо Сад. Преди да умре, подготвя проект за живота на Адел, заварената дъщеря на Джейн Еър от едноименния роман на Шарлот Бронте.

Четенето на книга е все едно да я пренаписваш за себе си. Внасяш в романа, каквото и да четеш, целия си опит за света. Внасяш своята история и го четеш според собствените си условия.

Мисля, че искам да съм влюбена в теб, но не знам как.

Аз съм изцяло сама. Аз и сянката ми изпълваме вселената.

Още: Дейвид Фостър Уолъс („Безкрайната шега“), Томас Пинчън („Обявяването на серия № 49“), Кърт Вонегът („Котешка люлка“), Дон ДеЛило („Бял шум“)