„Целуни ме, и ще видиш колко важна съм“

Никой по- добре от начетените жени не е в състояние да разбере или да подобри специалното отношение, с което се отнасят към нежния пол- едновременно като към деца и царици, дори собственост (виж „Укротяване на опърничавата“ на Шекспир). Никое отношение не отчита способността на жените да имат зрели и валидни мисли; и разбира се не е възможно да изключим чувствата от уравнението, като необходимо и дори задължително чисто човешко качество.

За положението на жените през вековете пишат Мери Уолстънкрафт, Кейт Шопен и Бети Фридан, а Вирджиния Улф се опитва да намери мястото им в литературата. Тези и други размисли звучат изненадващо модерно, както всяка полу-изповедна форма като есетата на Монтен (да отбележим, че той измисля жанра) или наблюденията на Марсел Пруст.

Двадесети век също има неотразими жени, които не само приковават вниманието на целия свят, но надхвърлят стократно с темите и идеите си „феминисткия“ етикет и казват фундаментални истини за човешкото положение. Някои от тези несравними писателки са:

Французойката Симон дьо Бовоар (1908 – 1986) е една от най- влиятелните философки на двадесети век. Родена в католическо семейство, на седемнадесет тя започва да учи литература и математика. През 1926-та се увлича по социализма и посещава курсове по философия в Сорбоната. Три години по- късно се запознава със състудента си, бъдещият теоретик на екзистенциализма Жан-Пол Сартър („Погнусата“), общуването с когото ще обогати взаимно творчеството им. Заедно с него и други леви интелектуалци като Морис Мерло-Понти и Борис Виан списва екзистенциалисткия вестник „Модерни времена“. Междувременно преподава философия. Първият й издаден роман е „Гостенката“ (1943). След Втората световна война, Симон пътува из различни страни, занимавайки се с хуманитарни и политически въпроси: от антиколониализъм до маоизъм. В САЩ се запознава с писателя Нелсън Олгрен, с който има страстна връзка, като в последвалите години не престават да си изпращат стотици писма. Пише романите „Всички са смъртни“ (1946) за италиански принц, който изпива елексир на безсмъртието; „Мандарините“ (1954) за следвоенното общество; „Лъскави картинки“ (1966) за красива млада жена, която като че ли има всичко, включително и престижна работа в рекламна агенция; и „Сломената жена“ (1968) за привидно щастливо омъжена жена, и т.н. С еднаква значимост са есетата й и най- вече трактата „Вторият пол“ (1949), който разглежда съдбата на жените от различни гледни точки. Други философски изследвания са „За един морал на нееднозначността. Пир и Киней“, и „Екзистенциализма и мъдростта на нациите“. Широко четена е също автобиографичната „Спомени на едно разумно младо момиче“ (1958), чието заглавие първоначално е донякъде взаимствано от драматурга Тристан Бернар, а ще вдъхнови последователката й Бианка Ламблен и по- късно Фредерик Бегбеде за собствени книги.

Тъкмо защото има истинска опасност, истински неуспехи, истинско земно проклятие, думите победни, мъдри или радостни, имат смисъл.

Човек не се ражда жена, човек става жена. [x]

Човек може да стане свободен само чрез свободата на другите.

Твърде съм интелигентна, твърде взискателна и твърде находчива че някой да може да поеме отговорност за мен изцяло.Никой не ме познава или обича напълно. Имам само себе си.

Американската поетеса Силвия Плат (1932 – 1963) цял живот се бори с депресията, като едва тридесетгодишна прави успешен опит да се самоубие с газ. Била е женена за английския поет Тед Хюз, от когото има две деца, но се разделят. Отчасти за тях пише няколко детски книги, като „Книга за леглото„. Има също интерес към илюстрациите, които имат функция да прекъсват монотонността на печатните редове. Но най- значимото и запомнящо се нейно произведение е романът „Под похлупака“ (The Bell Jar, 1963), който отвежда читателя на бавно и въздействащо потъване в лудостта. Пример за американска класика, романът отразява дълбока, поетична чувствителност. И не е чудно защо. Силвия Плат е завършена поетеса. Един от най- известните й сборници е „Ариел“, който улавя усещания и фрагменти от живота.  Тя започва да пише и втори роман Double Exposure, или Double Take, който обаче бива загубен някъде през ’70-те.

Никога не мога да прочета всички книги, които искам; никога не мога да бъда всички хора, които искам и да живея всички животи, които искам. Никога не мога да се науча на всички умения, които искам. А защо искам? Искам да живея и чувствам всички отсенки, тонове и вариации на умствени и физически преживявания възможни в живота. А съм ужасно ограничена.

Целуни ме, и ще видиш колко важна съм.

Още от малка Маргарет Атууд (р. 1939) придружава баща си, ентомолог, из цяла Канада, в изучаване на листни насекоми. Има неуспешна връзка, но с вторият й съпруг живее до днес в Торонто- писателят Греъм Гибсън. Маргарет пише поезия (последна е стихосбирката „Вратата“, 2007), но е известна най- вече с написаните повече от двадесет романа. Един от първите й успехи е „Ядливата жена“ (1970) за млада годеница, която постепенно изгубва апетит. В „Наричаха я Грейс“ (1996) репортер разследва престъпление, извършено от прислужници. Първият й опит във фантастиката става задължителна класика: „Разказът на прислужницата“ (1986) разказва за жена, чието единствено предназначение е родилка в едно негостоприемно антиутопично общество. Също в този жанр пише трилогията „МаддАддам“ (2003- 2013): Oryx and Crake, The Year of the Flood и MaddAddam, която се занимава с въпроси от биологията и генетиката. В началото на новия век става носител на наградата „Букър“ с романа „Слепият убиец“ (2000). Интересът й, още от дете (а и Нортпъп Фрай й преподава в колежа), към митове и приказки се проявява както в поезията й (повече от дузина сборника), така и в „Одисеята на Пенелопа“ (2005). Издаването на нехудожествената й книга „Разплащане: дълг и сенчестата страна на богатството“ (2008) съвпада със световната икономическа криза. В „Годината на потопа“ (2009) също говори за актуален проблем: околната среда. Понастоящем преподава литература в Университета на Торонто.

Войната е това, което се случва, когато езикът се провали.

Избрах да пиша за дълга. … Дългът не е просто пари. Той означава да притежаваш и да бъдеш притежаван. Парите са само едно от нещата, което можеш да размениш. Можеш да размениш добри дела, можеш да размениш отплата, можеш да размениш убийство.

Отговорите, които получавате от литературата, зависят от въпросите, които поставяте.

Ако сте се оказали в нелепа ситуация, от която не можете да излезете с чест, престорете се, че именно това сте искали.

Да вземем например картините в музеите, където жените са изобразени в доста интимни моменти. Спящата нимфа. Сузана и старците. Жена се къпе, единият й крак е в тенекиен леген – Реноар или Дега? … Диана и нейните девици, които все още не забелязват надзъртащия ловец. И нито една картина: „Мъж, търкащ чорапите си в раковина“.

Единственият шанс да кажеш истината е да предположиш, че никой няма да прочете написаното. Никой друг и дори ти самата по-късно. Иначе ще започнеш да се оправдаваш.

Законите съществуват, за да се нарушават… Те са измислени не за мен и не от мен, а от властите – за тяхна собствена полза.

Какво предпочита мъжът? Бъркани яйца с бекон или чисто обожание? Различно – зависи доколко е гладен.

Когато си млад, ти се струва, че всичко минава. Носиш се стремително насам-натам, притискаш времето, харчиш безразсъдно. Като състезателен автомобил. Струва ти се, че можеш да се избавиш от вещите и от хората, оставяйки ги далече назад. Все още не знаеш, че те имат навика да се връщат.

Училищният свещеник прочете молитвата, информирайки Господа, колко сложни и необичайни решения трябва да взема съвременната младеж. Господ, явно беше чувал това неведнъж и беше обзет от скука не по-малко от него.

Може би човека са го изобретили вирусите, за да има къде да живеят. [x]

Това са някои от авторките, които са описали или променили положението на жената през по- голяма част от миналия век. С по- невидими и съвременни задачи се занимават политическият консултант Наоми Улф в „Митът за красотата“ (1991), както и остроумната журналистка с непокорен дух Кейтлин Моран („Как да бъдеш жена”, 2011), до които ще стигнем евентуално.

Дотогава, ако ви интересува по- подробно описание на съдбата на любимите и забравени дами от историята, книгата на Андре Мишел „Феминизмът: Положението на жените през вековете“ е кратка и точна.

Бел епок и войната | Собствена стая (част 1)

През тази епоха ще срещнем жени, които са принудени да спят при любовниците си. Други, които имат цели масивни имения. И най- после, неповторимата Вирджиния Улф, която благодарение на леля си се сдобива със собствена стая и така става една от най- великите писателки на всички времена.

Сидони-Габриел Колет е позната най- вече от полубиографичната поредица „Клодин“ (1900-1904), публикувана под псевдонима на съпруга й- „Уили“. Поради изневерите на Анри Готие- Вийар (мосю Уили), през 1906 Колет се разделя със съпруга си. Двамата са кажи- речи разорени, затова Колет (1873 – 1954) отива да работи в мюзикхола, където целувката й с друга жена на сцената на Мулен руж предизвиква скандал, почти бунт. Съответно, сценката им била свалена от сцената. От повторния си брак има една дъщеря със същото име, която е отгледана главно от бавачка. В началото на Първата световна война пише балета “Детето и вълшебствата”, който, със съгласието й, Морис Равел превръща в опера. Следва историята на аферата на бивша куртизанка с едноименния „Шери“ (1920), която е толкова успешна, че има продължение. През 1935, Колет сключва трети брак, с който най- накрая открива удовлетвореност. Продължава да пише, а най- известното й самостоятелно произведение е „Джиджи“ (1944), което Холивуд се заема да филмира. За версията на Бродуей, Колет открива младата и безизвестна Одри Хепбърн.

Ще извършиш глупави неща, но ги прави с ентусиазъм.

Запишете всичко, което идва в главата ви и тогава сте писател. Но един автор е този, който може да съди стойността на собствените си неща, без милост, и да унищожи голяма част от тях.

Семейство Джоунс, в което малката Едит се води последното, трето дете, се слави с такова огромно богатство, предлагащо множество преимущества, че израз в този смисъл все още е включен в ежедневния английски речник. Като малка тя ги придружава на обиколка из Европа, след което се установяват в Ню Йорк. След неуспешен годеж, Едит Уортън (1862 – 1937) се омъжва за богат спортист. Двамата с Едуард Уортън се развеждат през 1913. През остатъка от живота си живее главно във Франция. Отличителна черта на прозата й е подчертаният лиризъм. С романа „Невинни години“ (1920) става първата писателка, която печели награда Пулицър през 1921 г. Историята следи представители на богати семейства от Ню Йорк в отчаян опит да избегнат любовен скандал. Другият й по- популярен роман е „Къщата на веселието“ (1905), описващ бездуховното преследване на пари и обожание в обществото, с което героинята, от скромен произход, не иска да се раздели. Освен романи („Итън Фром“, „Обичая на страната“, „Лято“), пише и разкази („Римска треска“), поезия и пътеписи с фокус върху архитектурата и декорацията. Животът и творбите на Идит Уортън и до днес предизвикават силни реакции.

Истинската оригиналност не се състои в новата форма и стил, а в новото въображение и проникновеност…

Има два начина да разпространяваш светлина: да бъдеш свещ, или да си отразяващото я огледало.

В края на краищата, човек знае собствените си слаби места толкова добре, че е доста объркващо критиците да ги пренебрегват и да измислят други.

Малката Аделайн Вирджиния Стивън е родена в семейството на историка сър Лесли Стивън, чийто последващ брак й носи още (полу-) братя и сестри. С някои от тях, и заедно със съпруга си Ленард Улф, тя става част от кръга Блумсбъри, чиито отличаващи се членове са още философът Лудвиг Витгенщайн и икономистът Джон Мейнард Кейнс. През целия си живот страда от спорадични душевни кризи. Тази е една от причините да отнеме живота си в разгара на бомбардировките над Лондон през Втората световна война. Най- възхваляваният роман на Вирджиния Улф (1882 – 1941) е „Мисис Далауей“ (1925), който използва иновативния похват ‘поток на съзнанието‘. В „Към фара“ (1927) описва необикновената връзка между двамата съпрузи Рамзи: той- начетен и закономерен, тя- нежна и изплъзваща се. Акцент върху половете слага и книгата, посветена на Вита Саквил-Уест- „Орландо“ (1928), която проследява трансформацията в продължение на векове именно на Орландо. „Вълните“ (1931), най- експерименталният й роман, проследява живота на шест героя. Но забележителни са не само по- дългите, а и нехудожествени й произведения. Такова е например есето за женската съдба и литература „Собствена стая“ (1929), което всеки трябва да прочете. Също и „Три гвинеи„, отговор на писмо за подаяния, който разкрива невероятна последователност и задълбоченост на мисълта.

Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза. [x]

Още: Катрин Мансфийлд („Градинско увеселение“), Майлс Франклин („Моята блестяща кариера„)

Алтернативи:  Хенри Джеймс („Европейците“), Марсел Пруст („В търсене на изгубеното време“), Джеймс Джойс („Одисей)

Следваща част: Есеистките