Български романистки

Може би най- завършената българска писателка Блага Димитрова (1922 – 2003) е възпитаничка на софийската Класическа гимназия. Естествено продължение на интереса й към литература се изразява в следването й на Славянска филология в СУ. След това заминава за Москва, където получава докторантура в Литературния институт „Максим Горки“. Започва да работи като редактор в списание „Септември“, което я вдъхновява за по- серизони произведения. Писателската й кариера не е лесна поради противопоставянето й на тогавашния режим. От тази й дейност произлиза заемането на поста вицепрезидент след падането на комунизма. Подкрепа тогава получава от съпруга си- критика и депутат Йордан Василев, с когото осиновяват виетнамско момиченце. Започва с писането на поезия. Първият й роман „Пътуване към себе си“ (1965) разказва за първото влюбване на обикновена работничка. Подобни са темите и в „Отклонение“, където в ролята на влюбената жена на екрана виждаме Невена Коканова. По трагичната съдба на групата алпинисти, описана в „Лавина“ (1971) пак се снима филм. А следващият роман „Лице“ (1981) бива забранен от тогавашния тоталитарен режим.

Какво ти е нужно на този свят, задъхана душо, за да дойдеш на себе си и да бъдеш щастлива? Едно дърво пред прозореца със слънчеви пори на сянката, една разтворена книга, ромон на пиано и една спокойна съзерцателна вечер… Не мога да понасям протегнати ръце,прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост. Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце, които искат не да вземат, а щедро да дават…! Защо ме гледате като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет…?!

[x]

Едно от най- разпознаваемите имена в днешната литература, софиянката Елена Алексиева (р.1975) описва нестандартно кариерата си на официалния си сайт. Интересите й включват съдбата на животните, семиотиката и естествено писането. Издава стихосбирките „Бримка на сърцето“ (1994) и „Лице на ангел-екзекутор“ (1996) както и сборниците с разкази „Читателска група 31“ (2005) и „Кой?“ (2006). В първия си роман „Синята стълба“ (2000) под формата на дневник, писателката разказва своята си преиначена история. „Рицарят, дяволът, смъртта“ (2007) проследява историята на мъж на средна възраст, който прекарва безсънна нощ в случаен хотел, преосмисляйки живота и любовта. В „Тя е тук“ (2009) провален фоторепортер разследва самоубийството на млада жена в метрото, но истината се оказва по- сложна. Последната й книга „Нобелистът“ (2012) е история за отвлечен световноизвестен писател и инспекторката, която разследва случая.

Не, не беше любов. Не беше и страст. Беше силно, но по-различно. Неовладяна потребност на единия от другия, тук и сега, веднага, в странната крайност на една симбиоза, в която връзката ни беше почивка между два дълги отрязъка самота, този от миналото и този, който лежеше в очакване пред всеки от нас. Разменените нощем думи приличат на зарове, които си подхвърляме с надежда за някоя дребна печалба, която да си струва безсънието.

Християнство, еротика и музика са темите, които вълнуват една от най- известните български писателки от началото на прехода- Емилия Дворянова (р.1958). Текстовете й са камерни, едновременно символични и веществени, а за писането й Милена Кирова казва, че в „него се случва краевековната умореност от нормите, тихата съзрялост за промени отвъд инфантилната екстатика на бунтарския порив“. Стилът й пък е характерен: изящен, непроницаем, самоцелен; изпъстрен с преливащи се, несвършващи изречения. Бъдещата писателка първо учи пиано. Става доктор по философия, като учи в СУ „Св. Климент Охридски“. А после преподава творческо писане във връзка с което издава „Концерт за изречение“ (2008) и сборника с есета „Освен литературата“ (2011). Като изключим новелата La Valeta (1998), Емилия е най- известна с романите си. Първият е озаглавен „Къщата“ (1993). Следват „Passion или смъртта на Алиса“ (1995), „Госпожа Г.“ (2001) и “Земните градини на Богородица” (2006). Последният „При входа на морето“ (2014) е номиниран за наградата на Хеликон през 2014 г.

Да си призная, аз също останах удивен, въпреки че я обичах, а значи трябваше да я разбирам, и все пак не беше точно тъй, защото любовта при хора като нас е едно далечно лъчение, изключително като игра и красота, с безбройни кодове и шифри, но без илюзии за проникване и вливане на светове, и в ядката на своето „себе си“ без никакво съмнение усещаме, че това е невъзможно, и примирено пребиваваме в условността на далечното привличане, обсебени от страх пред невъзможното… […] В любовната сянка на нищото, за кой ли път, но със сигурност за последен, се събуди в онази ранна утрин на пролетното равноденствие La Valeta- безименната с тайнствена усмивка, само наречена в един портрет- и отметна с изящна ръка нежно потрепкващия покров на балдахина, в чиито лазурни нишки слънцето вече играе с първите си отблясъци.

Още: Свобода Бъчварова („Земя за прицел“), Лиляна Михайлова („Грехът на Малтица“), Мона Чобан („Сексът не е повод за запознанство“)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s