Съвременен театър

Ева Енслър (р. 1953) създава скандалната пиеса „Монолози за вагината“ (1996) на основата на множество разговори, проведени с жени от всякакви култури. Другата й известна пиеса „Доброто тяло“ (2005) извезва пъстрата картина на различни обичаи, практики и проблеми, свързани с тялото, с които се сблъскват жените по света. Следващата година издава книгата Insecure at Last: Losing it in Our Security-Obsessed World (2006), в която излага размислите си за свободата след атентатите от 11-ти септември. Ив основава движението V-Day за да се бори срещу насилието над жени и момичета. За тази цел пише и измислените, но много въздействащи монолози в „Аз съм емоционално създание: Тайният живот на момичетата по света“ (2010).

Ценете самотата си. Вземете влакове сами до места, на които никога не сте били. Спете сами под звездите. Научете как се кара на ръчна. Отидете толкова далеч, че да спрете да се страхувате, че няма да се върнете. Кажете не, когато не искате да направите нещо. Кажете да, ако си инстинктите ви са силни, дори и ако всички около вас изразяват несъгласие. Решете дали искате да бъдете харесвани или да ви се възхищават. Решете дали приспособяването е по-важно от намирането на това, което правите тук. Повярвайте в целуването.

Великобританката Сара Кейн (1971 – 1999) е позната на българския читател със своите „Събрани пиеси„. Отгледана от родители евангелисти, като малка е много отдадена, но губи вярата си. От млада страда от депресия. Първото й намерение е да стане поет, но този си талант влага в театъра. Дебютната й постановка „Изтрещяване“ (Blasted, 1995) шокира както публиката, така и критиците. Следват още пет публикувани пиеси: „Любовта на Федра“, „Пречистени“, „Жажда“ (Crave), „4 и 48 Психоза“, както и късометражния филм „Кожа”. Умира като се обесва, дни след като е взела свръхдоза лекарства.

Това, което понякога бъркам за екстаз, е просто отсъствието на скръб.

Веднъж след като схванете, че животът е много жесток, единственият отговор е да живеете с колкото се може повече човечност, хумор и свобода.

Британската сценаристка Поли Стенам (р. 1986) дължи любовта си към театъра на баща си, който е бизнесмен и покровител на изкуствата. С дебютната си пиеса „Лицето“ (2007), ситуирана в пансион (с Мат Смит), става най- младия автор на Уест енд, едва на 19. Тя и първата част от трилогията й за порастването, завършена с Tusk Tusk (2009), разказваща за майка, изоставила децата си, и No Quarter (2013). Постановките са под ръководството на Джереми Херън от лондонския Роял Корт Театър. Поли е близка приятелка с Робърт Патинсън, а Бенедикт Къмбърбач играе под нейна режисура в „Погледни назад с гняв“ на Джон Осбърн. През 2011 г., заедно с приятелка, отваря арт галерия.

Мисля, че е наистина важно да има смях, защото смехът облекчава онова напрежение, а това означава, че може да отидете по-далеч с вашата следваща точка – трябва да си заслужите тези адски моменти. Също, като се замисля за някои от най-мрачните ситуации, в които съм била, винаги сме пускали шеги – те вървят много близо едни до други, така мисля, трагедията и комедията, а любимите ми пиеси са и двете едновременно.

Още: Ясмина Реза („Изкуство„)

Алтернативи: Бернар-Мари Колтес („Самотата на памуковите полета“), Дарио Фо („Марихуаната на мама е най-добра“), Хайнер Мюлер („Хамлетовата машина“)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s