Модерна готика

Англичанката Сузан Хил (р. 1942) започва да се интересува от литература и театър още в училище. По- късно (през 1975 г.) ще се омъжи за изследовател на Шекспир на име Стенли Уелс, от когото има две момичета. Първата си книга The Enclosure (1961) издава още като студентка. В най- познатата й, „Жената в черно“ (1983) адвокат от викторианската епоха заминава за отдалечено имение. Разбира се, превърната е във филм, последният път с Даниел Радклиф („Хари Потър“) в главната роля. А пиесата на Уест енд се играе вече повече от двадесет години. Други нейни произведения са „Аз съм кралят на замъка“ (1970), „Албатросът“ (1971), „Мъглата в огледалото“ (1992) и „Мисис де Уинтър“ (1993)- продължение на „Ребека“ на Дафни дьо МориеСюзън издава общо двайсетина романа, включително тези от детективската поредицата за Саймън Сирейлър, които започва са пише през 2004 г. Разсъжденията си за литературата записва в Howards End Is on the Landing: A Year of Reading from Home (2009). Наградена е с Ордена на Британската империя през 2012 г.

Човек може да бъде обвинен в малодушие, затова че бяга далеч от всякакъв вид физически опасности, но когато свръхестествени, безплътни и необясними неща застрашават не само неговата безопасност и благосъстояние, но разсъдъка му, съкровената му душа, тогава отстъплението не е признак на слабост, а най- благоразумният курс.

Паметта е като дълга, тъмна улица, осветена на интервали от светлина толкова ярка, че показва всеки детайл. И тогава човек отново се гмурва в тъмния участък.

Американката Шърли Джаксън (1916 – 1965) сякаш е родена да пише мистерии и ужаси. Още един от първите й разкази „Лотарията“ (1948), публикуван в „Ню Йоркър“, предизвиква небивал наплив на писма от разтърсени читатели. Нейният роман „Свърталище на духове“ (The Haunting of Hill House, 1959) се смята за един от най- добрите в жанра. Дори става финалист за американската Национална награда за литература, което е необичайно. Последният й роман „Винаги сме живели в замъка“ (1962) разказва за две сестри, чието семейство е отровено. Шърли има шест издадени романа, но множество разказа. Писането й оказва значително влияние на автори като Нийл Геймън и Стивън Кинг („Сияние“). Почива от сърдечен удар, вероятно вследствие на наднормено тегло и пушене.

Никой жив организъм не може да продължи задълго да съществува нормално при условията на абсолютна реалност.

Дали не съм се запътил към нещо, от което би трябвало да бягам?

На Луната носехме пера в косите си, и рубини на ръцете си. На Луната имахме златни лъжици.

Критиците често се шегуват с продуктивността на американката Джойс Каръл Оутс (р. 1938). А и книгите й в повечето случаи не са кратки, а са си по- скоро саги. Има около петдесет роман и може би почти толкова сборника с разкази, и то само под това име. Използва още псевдонимите Розамонд Смит и Лорън Кели главно за криминални истории. По принцип обаче пише хорър и (историческа) драма. Опра избира романа „Ние бяхме семейство Мълвейни“ (1996) за своя книжен клуб, а във филмовата адаптация участва Бо Бриджис. Изследването й на американските социални класи Wonderland Quartet започва с „Градината на земните радости“ (1967). В „Тях“ (1969) се проследява историята на семейство от първата половина на двадесети век. Пише и роман, посветен на Мерилин Монро, озаглавен „Блондинка“ (2000), който е смятан за един от най- амбициозните нейни творби. Готическата й серия включва „Белфльор“, „Разголената ми душа“ (1998) и други. Зловещата „Зомби“ (1995) разказва за сериен убиец, който се опитва да промива мозъците на жертвите си. Във „Водопадите“ (2004) се разказва за Ария, чийто съпруг се хвърля в Ниагарския водопад на медения им месец. Размислите й върху литературата може да прочетем в есетата от „Веруюто на писателя„. Нейната кариера е повлияла на съвременния писател Джонатан Сафран Фоер. А Джилиан Флин я определя като любимия си писател. Напоследък се явява в пресата заради някои свои спорни мнения в туитър.

Никога не се променям, просто ставам повече себе си.

Четенето е единственото средство, чрез което се приплъзваме, неволно, често безпомощно, в чужда кожа, чужд глас, чужда душа.

Самотата е като гладуване: не осъзнавате колко сте гладни, докато не започнете да ядете.

Моето убеждение е, че изкуството не трябва да е утешаващо; за утеха имаме масовото развлечение и един друг. Изкуството трябва да провокира, да смущава, да буди емоциите ни, да извежда съчувствието ни в посоки, които може да не сме очаквали и дори може да не желаем.

Алтернативи: Стивън Кинг („Сияние“), Карлос Руис Сафон („Сянката на вятъра“)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s