Литературни половинки

До 15-годишна възраст Нанси Хюстън (р. 1953) живее в родния си град Калгари в Канада, но после семейството й се премества в САЩ. През 1973 г. пристига за една година в Париж, където учи социални науки. Пише тезата си за обидните думи под ръководството на Ролан Барт. Там се увлича по редица модерни течения. Първият й роман „Голдберг вариации“ (1981) пише на френски. Казва, че да превежда сама книгите си на английски, помага за изпипване им. Днес живее във Франция, като има издадени „Парижки писма. Истории за изгнаничество“ (1986), които разказват за първоначалните й впечатления. Там среща съпруга си- културолога Цветан Тодоров. Пише докато е бременна с първото си дете. В „Дневник на сътворението“ чрез лични преживявания и размисли върху известни жени- творци се опитва да осмисли преживяванията на някой, който вдъхва нов живот, независимо дали на дете или на произведение на изкуството. Винаги я води учудването. С „Разломи„, книга за поколенията и детските спомени, през 2006 г. печели наградата „Фемина„. В „Целувката на ангела“ (1998), Нанси разказва за живота на емигранти в Париж през 50-те. Други нейни романи са „Инструменти на мрака“ (1996), „Линии на пропукване“ (2007) и „Инфрачервен“ (2010). Последния е „Черен танц“ (2013). Пише и нехудожествена проза като „Дневник на сътворението“ (1990), „Надгробен камък за Ромен Гари“ (1995) и “ Загубеният север: размишления върху земята, езика и себе си“ (2002).

 Защо почти винаги зад утвърждаването на жените стои въпросът: „Имам ли право да го направя?“ Дали понеже не могат нито да пишат, нито да се любят, без да са убедени предварително, че това няма да им навлече неприятни последствия? Пресмятат: „Коя дата е днес? Взех ли си хапчето? Свърших ли с пазаруването? Всичко наред ли е? Наистина ли? Наистина ли ми е позволено? Мога ли да започна да желая, да се забравя?

Никол Краус (р. 1974) е съпруга на съвременния писател Джонатан Сафран Фоер („Ужасно силно и адски близо“). Най- известният й роман „История на любовта“ (2005) посвещава на нейните баба и дядо, които идват от еврейски семейства от Европа. В момента филм по него се снима от режисьора Алфонсо Куарон. Първия й роман Man Walks Into a Room (2002) разказва за университетски професор, намерен в пустинята без спомени. С него печели високата оценка на Сюзан Зонтаг, а Ричард Гиър откупува филмовите права. А последният Great House (2010) се върти около вълшебни чекмеджета, пълни с истории. Никол пише също доста разкази, публикувани в престижни издания като „Гранта“ и „Ню Йоркър“. През ’90-те в Станфорд, среща Нобеловия лауреат Йосиф Бродски, който я запознава с нови автори и й помага да усъвършенства поезията си. Печели стипендия за магистратура в Оксфорд, където се занимава с литература и изкуството на холандските майстори. През 2004 г. се омъжва, а сега живее в Бруклин със съпруга си и двете им деца.

Кога ще се научиш, че няма дума за всичко.

Има два вида хора на света: тези, които предпочитат да са тъжни сред другите, и тези, които предпочитат да са тъжни сами.

Норвежката Сири Хуствет (р. 1955) е съпруга на друг съвременен писател, а именно Пол Остър. Двамата се срещат през 1981 г. Дъщеря им Софи пък е актриса и певица, която пише собствените си текстове. В университета Сири първоначално учи история. Има пет издадени романа. Дебютният The Blindfold (1992) е разширена версия на някои от разказите й. Следващият „Омагьосването на Лили Дал“ (1996) разказва за момиче от ексцентрично градче, което мечтае да бъде известна актриса, а докато репетира се опитва да разкрие мистерия. В „Какво обичах“ (2003) изследва психологически теми през призмата на две семейства. „Мъките на един американец“ (2008) следи нишката на спомените на брат и сестра, когато прочитат дневника на баща им след смъртта му. Заради книгите си, а и по принцип, тя не се бои да се впусне в изучаването на неврология, философия, визуално и литературно изкуство и т.н. По тези теми пише и нехудожествени книги като Mysteries of the Rectangle: Essays on Painting (2005), The Shaking Woman or A History of My Nerves (2009) и др. Вдъхновена е от работата на Роман Якобсон, Жак Лакан и Юлия Кръстева.

Великите книги са тези, които са спешни, променящи живота, тези, които отварят черепа и сърцето на читателя.

Болката е винаги емоционална. Страхът и депресията постоянно правят компания на хроничното нараняване.

Още: Симон дьо Бовоар („Вторият пол“), Мери Шели („Франкенщайн“)

Алтернативи: Цветан Тодоров („Памет за злото, изкушение за доброто“), Джонатан Сафран Фоер („Всичко е осветено“), Пол Остър („Нюйоркска трилогия“); Ромен Гари („Корените на небето“), Дейвид Левитан („Речникът на любовниците“), Казуо Ишигуро („Никога не ме оставяй“), Ник Хорнби („Дългият път надолу“)

Advertisements

2 thoughts on “Литературни половинки

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s