Сърдити и освободени млади жени | Средата на века

Две от писателките по- долу са част от групата на така наречените „сърдити млади хора„, която включва английски писатели, и най- вече драматурзи, от ’50-те като Джон Озбърн („Обърни се с гняв назад“) и нобелиста Харолд Пинтър.

Въпреки че те всички се позиционират най- далеч от феминизма, колкото пола и заниманието им позволяват, все пак характерно е, че пренебрегват наложените им правила и се осмеляват свободно да говорят за „неприемливи“ теми като сексуалност, комунизъм и социална справедливост.

Едва преди няколко дни си отиде една от малкото носителки (2007) на Нобелова награда за литература: Дорис Лесинг (1919 – 2013). Родена в порядъчно великобританско семейство в Персия (днешен Иран), тя дълго живее в Родезия (в днешно Зимбабве), където започва да се увлича по марксистките идеи. Поради този опит, има силна позиция относно деколонизацията и апартейда в Африка, на която е посветен първият й роман „Тревата пее“ (1950). След два неуспешни брака, Дорис решава да вземе със себе си един от синовете си и заминава за Лондон. Там издава монументалния си шедьовър „Златната тетрадка“ (1962), в който през погледа на писателката Анна Улф дискутира теми като черния континент, комунистическата практика, сексуалността и опасностите на интелектуализирането; истински философски и всеобхватен роман. По това време пише и петте части от серията „Деца на насилието“ (1952- 1969). В най- модерно звучащия й роман „Лятото преди мрака“ (1973), примерна майка на вече пораснали деца приема пост в ООН, където ще преосмисли брака, ролята и ценността си. В първата книга „Шикаста“ ( 1979) от поредицата „Канопус в Аргос: Архиви“ изследва фантастичния жанр. В друг заслужаващ внимание роман, който печели одобрението на критиката, „Добрият терорист“ (1985) проследява вътрешната борба на жена от средната класа, която приютява членове на ирландската съпротива. „Петото дете“ (1988), най- добрата книга от късното й творчество, разкрива страховете на родителите. В „Цепнатината“ (2007) се впуска в търсене на това, какво се крие зад митологизираната истина за сътворението на света.

Един писател се влюбва в една идея, след което тя го отнася. [x]

Ако не беше омъжването, би ли могла тя да стане нещо изтъкнато в своята област? Жените като че ли не стават толкова често професори.

Да не знаят как да живеят е привилегия за богатите.

Жените са толкова страхливи, понеже дълго време са били наполовина робини. Малко са жените, готови да защитават това, което наистина мислят, чувстват, знаят, пред мъжа, когото обичат.

Мъжът никога нищо не иска от жената – е, понякога иска всичко, но само за толкова време, колкото му е необходимо. [x]

Родена в ирландския град Дъблин, Айрис Мърдок (1919 – 1999)  произлиза от скромно семейство, но тъй като е единствено дете, се обучава в частни училища. Интересува се от екзистенциализма и учи философия в Оксфорд. За известно време е член на комунистическата партия. През 1956 се омъжва за колегата си, професора по английски език Джон Бейли, с когото остава до смъртта си. През 1987 става Дама-командор на Ордена на Британската империя, а през 1998 първият й роман „Под мрежата“ (1954) е включен в класацията на издателската къща Modern Library на 100-те най- добри англоезични романи на 20- ти век. В романите й често става дума за моралност и сексуалност. Невероятно добре предава гласовете на мъжките персонажи, които често са нейни главни герои. Изключение прави „Еднорогът“ (1963), който разказва за гувернантка, която заминава за пуст бряг, където странни случки започват да се редят една сред друга. В тъжната „Камбаната“ (1958) описва общност, която се формира около абатство при откриването на антична камбана.  Други нейни романи включват „Отделената глава“ (1961), „Италианското момиче“ (1964), „Времето на ангелите“ (1966) и „Черният принц“ (1973). С романа за писател, който се готви да опише живота и любовните си връзи „Морето, морето“ (1978) печели наградата „Букър“. През 2002 г. излиза филм, посветен на нея, който черпи материал от биографията (2011), която съпругът й започва да пише, когато е диагностицирана с Алцхаймер. Ролята на „Айрис“ се играе от две поколения актриси: Кейт Уинслет и Джуди Денч.

Зовът за равенство дърпа всички надолу.

Любовта е изключително сложен начин да осъзнаеш, че освен теб съществува още един реален човек. Любовта, наред с изкуството и морала, е откритие на реалността. [x]

Макар и да не е определяна като „сърдит млад човек“, ирландката Една О’Брайън (р. 1930) предизвиква скандал. Тя е една от първите писателки, които заговарят откровено за женската сексуалност в книгите си. Най- известна е с романа „Езически край“, който по- късно се превръща в трилогия. Частите му са The Country Girls (1960), The Lonely Girl (1962, познат още като Girl with Green Eyes), и Girls in Their Married Bliss (1964). Издава също няколко сборника с разкази, един от които е озаглавен „Светци и грешници“ (2011). Миналата година, Една издаде мемоарите си „Country Girl: A Memoir by Edna O’Brien” (2012).

Писателите са винаги неспокойни, винаги укриващи се- от телефона, от отговорности, от прекъсванията на света.

Думите избягаха с мен.

Правото на глас не значи нищо за жените. Ние трябва да сме въоръжени.

Още: Маргарет Драбъл („Средна възраст“)

Алтернативи: Филип Рот („Синдромът Портной“), Ърнест Хемингуей („Старецът и морето“, „Зелените хълмове на Африка“), Джеймс Джойс („Портрет на художника като млад“)

Advertisements

6 thoughts on “Сърдити и освободени млади жени | Средата на века

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s